Пускаме поредица за гражданската война в Ливан! (от 1975 до 1991 г.) в хронологичен ред. За да се проследят събитията на този дългогодишен братоубийствен граждански конфликт, във древната земя на финикийците. Публикува се всичко без съкращение. Приятно четене, уважаеми читатели, на нашият исторически блог.

Ливанската гражданска война



Трудно е да се опише естеството на ливанската гражданска война, започнала през 1975 г. и продължила над 15 години. С оглед на участието на многобройни чуждестранни сили в сраженията е спорно дали въобще трябва войната да се нарича "гражданска". Погрешно е и да се възприема като религиозна война, а използването на понятията "християни" и "мюсюлмани" за описание на воюващите страни е крайно опростенческо и цели насилствено да вкара "в един кюп" твърде различаващи се фракции. Отликите между страните в конфликта са много повече от религиозната принадлежност на участниците - например множество християни се сражават на страната на "мюсюлманите" и обратно. Освен сблъсък на религии, имаме сблъсък на идеологии, идентичности, националности, и както е във всяка война - лудост и глупост... Едно от възприетите наименования, е "Войната на отчаянието".

За начало, кратка ретроспекция на ливанското развитие

Родината на древните финикийци, последователно бива завладяна от перси, римляни, византийци, араби, кръстоносци, и накрая османлий. След над 400-годишна османска власт, през време на която днешен Ливан се е считал за част от т.нар. Велика Сирия. Районът през 1916 г. минава под френски мандат, като първоначално е обособена територия под названието "Велик Ливан", обхващаща почти само християнско, (главно маронитско) население. По-късно са прибавени допълнителни територии с мюсюлманско и друзко население. През 1926 г. Франция създава Ливанската Република, все още като част от френския мандат. След падането на Франция през ВСВ, регионът е под администрацията на Виши. С разрешението на вишисткото правителство, Германия се опитва да прехвърли военни доставки през Сирия към Ирак, а в отговор британски войски нахлуват в Сирия и Ливан.

След приключване на сраженията с вишистите, през 1941 г. генерал Дьо Гол, посещава страната, и се съгласява да даде независимост на Ливан, но все пак под формален протекторат на FFL (Forces Francaises Libres). През 1943 г. се провеждат избори, първата работа на новоизбраното правителство, е да отхвърли публично френския протекторат. В отговор на тези избори, французите арестуват цялото ливанското правителство, но след силен международен натиск, французите са принудени три седмици по-късно да го освободят, и да признаят пълната независимост на страната. Последните френски войници напускат Ливан през 1946 г. Трябва да се спомене и важният "Национален Пакт" от 1943 г. - неписано споразумение между различните ливански групи, за управляването на бъдещата държава. Една от главните точки е, че президентът трябва да бъде християнин - маронит, а премиерът - да е мюсюлманин - сунит.

След 1949 г. в Ливан има около 100 хиляди палестински бежанци. Границата с Израел остава затворена, но спокойна, близо 20 години – положението, което коренно се променя след 1967 г.

Най-напред е необходимо кратко представяне на участниците в този толкова сложен многопластов конфликт. На най-високо ниво, различните фракции, милиции и партии са обединени в два лагера - Леви и Десни; нужно е също така да се уточни, че това най-вече тактическо разделение, доколкото идеологиите и интересите на различните движения, често съвпадат само до нивото на "врагът на моя враг е мой приятел".

Първо, Десните сили, известни още като Lebanese Front. Абревиатурата "LF" се използва и за Lebanese Forces - общо наименование за въоръжените сили на Ливанския фронт - което създава объркване. Дори и за внимателният наблюдател често е трудно да разграничи едното образувание от другото. Ливанският Фронт се състои от:

1. Партия "Катаеб" (от арб. "катиба" - бригада, мн. ч. "катаеб" - бригади), известна също така като Phalangе (Фаланга или Фаланги). Официално партията е секуларна, но традиционно е доминирана от ливанските християни-маронити. Основана през 1936 г. като младежко движение от Пиер Джемаел (виж "биографични данни за основните действащи лица" в края на статията). Взема активно участие в борбата срещу френския мандат. Мото - "Бог, Нация, Семейство". Водачи - Пиер Джемаел / Бешар Джемаел / Амин Джемаел.

2. Бригада "Марада", известна и като "Zgharta Liberation Army". Локална милиция на християнското население на Ливанските планини, определящи се като наследници на древните мардаити, и говорещи арамейски език. Згарта е родния град на водачът и - Сюлейман Франджие.

3. NLP (National Liberal Party), известна и като "Ахрар". Още една християнска партия, бореща се за единство и независимост на Ливан (както твърдят и много от останалите всъщност). Основана през 1958 г. Водачи - Камал Чамун / Дори Чамун.

3. Tigers Militia - въоръженото крило на NLP.

4. LRP (Lebanese Renewal Party) - основана през 1972 г. от Етиен Сакр (с прякор Абу Араз - "бащата на кедрите"). Крайно дясна, ултра-националистическа партия, с ясно изразен християнски уклон, днес партията е обявена извън закона, но все още е неофициално предвождана от Сакр.

4.1 Guardians of the Cedars - въоръженото крило на LRP, по-късно станало официален приемник на забранената партия.

5. Al Tanzim / Tanzim / LRM (Lebanese Resistance Movement) - крайно дясно движение на маронитският християнски елит. Основана като "Танзим" през 1968 г. от отцепили се членове на Катаеб, отначало движението действа като тайно общество. Няма изявен водач, решенията се вземат от колектив - нещо революционно за Ливан, от периода. Едва през 1978 г. движението става публично под името LRM.

Кратко обобщение на идеологиите на Десните сили: както е видно, Десните са предимно маронити (християни), от средната и високата класа на обществото; ориентацията им е прозападна, и категорично антикомунистическа и антипанарабистска, (или антинасеристска); част от движенията са последователи на "финикийската теория", твърдяща че "истинските" ливанци са от финикийски, а не от арабски произход, и дори че европейската култура е изградена върху финикийската, а не елинската, тоест "идва" от Ливан; политиката им има ясно изразен националистически отенък, и непреклонност към каквото и да е подчинение, обединение или приобщаване със Сирия, или други арабски страни; също така палестинските бежанци се разглеждат като враждебни натрапници.

От другата страна на барикадата, са Левите сили, далеч по-аморфна коалиция на разнообразни движения и опълчения. Това което ги обединява е общият враг - настоящата власт, доминирана от маронитите. Не е пресилено да се каже, че Левите сили обединяват всички, целящи промяна на статуквото, а Десните сили - са тези, които искат да го запазят. В тази амалгама, главните участници са. PLO, PLA, As-Saiqa, LNM и The Rejectionist Front. Не може да се избегне изброяването и на по-малките фракции в съюза, не и ако се търси цялостната картина.

1. PLO (Palestine Liberation Organization) [на български известна като ООП - Организация за Освобождение на Палестина]. Организацията е основана от Арабската лига през 1964 г. (с откровена пан-арабистска идеология - цел връщане на загубените от Египет и Йордания територии, а не създаване на независима Палестина) и първоначално представлява съюз, на различните палестински групировки, под влиянието на египетското правителство.

След 1967 г. Египет загубва престижа си, и водеща става далеч най-силната между групировките - "Ал Фатах" на Ясер Арафат, който официално е назначен за председател на PLO през 1969 г. По-късно, след множество разцепления, и вътрешни пререкания, PLО загубва значението си, и се преименува официално на "Ал Фатах", (като по това време вече е било почти невъзможно да се разграничат двете организации). Водач на "Ал Фатах" до смъртта си през 2004 г. остава Ясер Арафат, който е наследен от Махмуд Аббас (Абу Мазен).

1.1 PLA (Palestine Liberation Army) - официално това е въоръженото крило на PLO, но де факто бойците са набирани, обучавани и въоръжавани от Сирия, а цялата организация следва инструкциите на Дамаск. Реално въоръжените сили на PLO са "Ал Фатах", и останалите по-малки фракции.

1.2 PFLP (Popular Front for Liberation of Palestine). През 1953 г. Джордж Хабаш, 22-годишен тогавашен палестинец-християнин, основава ANM (Arab Nationalist Movement), пан-арабистко движение, с влияние, в много арабски държави, но най-вече сред палестинците. Джордж Хабаш, учи медицина в Бейрут, и е силно повлиян от идеите за социалистическа революция и секуларизъм, от една страна, и насеризъм (пан-арабизъм) от друга; заявява че черпи вдъхновение, най-вече от Че Гевара. През 1966 г. Джордж Хабаш, основава първите въоръжени отряди към движението си, наречени "Герои на Завръщането".

След войната от 1967 г. те се обединяват с други две организации ("Младите Отмъстители" и сирийско-контролираните PLF - Palestine Liberation Front) и така е основана PFLP. Членовете и се определят като "марксистско-ленинистки националисти". PFLP често критикува "Ал Фатах" за прекалена умереност и настоява за по-твърд курс на действие. През 70-те години Джордж Хабаш си спечелва зловещата слава, чрез многобройни отвличания на самолети, и други терористични актове.

1.2.1

DFLP ( Democratic Front for the Liberation of Palestine), известна и просто като Democratic Front. Част от PFLP начело с Найеф Хауатме, който се отцепва през 1969 г. и основава PDFLP (преименувана през 1974 г. на DFLP). Найеф Хауатме счита че PFLP използва прекалено милитантни методи, и предпочита да наблегне върху идеологическата обосновка, и привличане на повече от палестинското население за каузата. Найеф Хауатме обяснява събитията в Близкия Изток с теориите на Маркс, а себе си се определя дори като "маоист". DFLP бързо си спечелва репутация на най-"интелектуална" от палестинските групировки.

Също марксисти-ленинисти, идеалната си цел те определят като създаване на единна палестинска държава, където "араби и евреи ще могат да живеят в безкласово общество, и без национални репресии". Въпреки че организацията често действа като парламентьор между Израел и PLО, и постигна няколко важни съглашения през 70-те и 80-те години на 20-ти век, успоредно развива и терористична дейност, (стриктно и само в границите на Израел).

1.2.2 PFLP-GC (Popular Front for the Liberation of Palestine - General Command). През 1968 г. се отцепва от PFLP, но поради точно противоположните причини: основателят (и водач до днес) Ахмед Джибрил, счита че PFLP отделя прекалено много време за "марксистко философстване", и недостатъчно - за активни действия. Ахмед Джибрил и е бивш офицер от сирийската армия, и отцепването е поощрявано от Сирия; и по-късно организацията се радва на просирийска и проиранска подкрепа. PFLP-GC остро критикува PLO заради "прекалено умерените му действия", и накрая напуска съюза през 1974 г. и се присъединява към т.нар. "Rejectionist Front". Фракцията се противопоставя на каквито и да е преговори с Израел, и по никое време не участва в мирния процес.

1.2.3 PPSF/O (Palestinian Popular Struggle Front/Organization) - още едни отцепници от PFLP, отделили се през 1967 г. само месеци след основаването и. Особено колоритната и история включва доброволно подчиняване на Ал Фатах, през 1971 г., отново независимост от 1973 г. напускане на PLO, и присъединяване към Rejectionist Front през 1974 г. редица самолетни отвличания през 70-те години на 20-ти век. и постепенното западане след прекратяване на подкрепата от Египет; съживяване през 1982 г. с подкрепа от Либия и Сирия, които я използват за борба срещу PLO, и най-накрая разцепление през 1991 г. - едната част признава Палестинската Автономия (PNA - Palestinian National Authority) и се влива обратно в PLO, а другата не признава легитимността на PNA, и продължава да води борбата от Дамаск, (под ръководството на Кхалид Абд Ал-Маджид).

1.3 Двете основни сили в PLO в края на 60-те без съмнение са "Ал Фатах" и PFLP. Освен тях съществуват и други, като ANO, Аs-Saiqa, ALF (Arab Liberation Front) и т.н. Но ще избегне изброяването на всички, поради пренебрежимата им политическа и военна тежест. Разбира се, последват и разцепления и броят на групировките се увеличава допълнително.

ANO (Abu Nаdal Organization) / Fatah- the Revolutionary Council. Една особено интересна фракция, заради която ще се отклоним временно.

Абу Надал (Сабри Кхалил, Ал-Бана) е роден в Яфа, през 1937 г. в семейство на богати търговци. След войната от 1948 г. прекарва 9 месеца в бежански лагер, в ивицата Газа, при много тежки условия. Семейството му се премества в Наблус (тогавашна Йордания), където завършва училище, и през 1955 г. той става член на партията Баас, но тя е забранена през 1957 г. Но като сезонен работник в Саудитска Арабия през 60-те години на 20-ти век, Ал-Банна събира около себе си група палестински младежи, и им води пламенни речи за освобождение на Палестина, и унищожение на ционистки Израел, което в края на краищата довежда до уволняването му, арест, мъчения, и накрая прогонване от страната като "нежелан екстремист". Абу Надал Сабри, се връща в Наблус точно навреме, за да стане свидетел на завладяването на града от израелската армия през 1967 г. Счита се че този низ от събития го изпълват с непримирима омраза към Израел, и умерените араби, и дори повлияват на психичното му равновесие.

В края на 60-те години на 20-ти век. Ал-Банна се присъединява към "Ал Фатах", бързо израства в йерархията и, и си избира партизанското име "Абу Надал" (отчасти, защото има син, наречен "Надал", но и защото думата означава "борба", т.е. образуваща "баща на борбата"). Съвсем скоро се заражда вражда между него и Ясер Арафат, достигаща кулминация на третия конгрес на PLO, където абу Надал призовава за свалянето му от власт. През 1973 г. Абу Надал, взема заложници в саудитското посолство в Париж. В PLO избухват спорове и взаимни обвинения в предателство, когато се оказва че част от членовете и са одобрили операцията, а други - не, а трети въобще не са били уведомени за нея.

В края на същата година. Абу Нидал отвлича самолет на KLM без разрешението на Ясер Арафат, и е изгонен от PLO. Следва дълга серия от атентати и отвличания. През 70-те години на 20-ти век. Абу Нидал е считан за терорист от ранга на Карлос Чакала. Действа под най-различни имена, като членовете на малката му организация се считат повече за наемници, отколкото за идеалисти. А самият Абу Нидал се описва като параноик, садист и психопат. Счита се че е извършвал атентати в над 20 страни, и е отговорен за над 900 убити и ранени. Умира през 2002 г. в Багдад - може би убит по нареждане на Саддам Хюсеин; иракските власти, заявяват че се е самоубил.

2. LNM (Lebanese National Movement). Освен PLO на палестинците, другият голям съюз в Левите сили е коалицията LNM. Водач на повечето друзи в Ливан, и на LNM е Камал Джумблат. Движението е основано през 1969 г. и първоначално се нарича FPPNF (Front for Progressive Parties and National Forces). В началото на 70-те години на 20-ти век, е реорганизирано под името LNM. Грешно ще е да се определи като "друзко", или дори "мюсюлманско" движение, защото в него членуват шиити, сунити и дори християни, а в последствие към него се присъединяват дори и част от палестинските фракции.

Една от целите на движението е, секуларизацията, и равното разпределение на властта, между различните етноси и религии в Ливан - което го прави директен противник на маронитите. След това идват социалистическата идеология, насеризмът, и подчертаването на арабското у ливанците. Когато войната назрява в края на 60-те години, Камал Джумблат побързва да основе този "съюз на недоволните", като гръбнак и става собствената му партия PSP; в LNM ефективно се събират всички недоволни от настоящия режим групировки, въпреки често несъвместимите си дългосрочни политически цели. Главните членки на LNM са:

2.1 PSP (Progressive Socialist Party) - най-голямата друзка партия в Ливан, основана от Камал Джумблат, през 1949 г., превърнала се във водеща сила на LNM 20 години по-късно. Ясно изразената друзка идентичност на PSP, както и някои от сунитските партии-членки на LNM, поставят под въпрос доколко всъщност, "демократична, прогресивна, и не-секториална", е коалицията LNM (както се представя). Към края на 60-те години на 20-ти век. PSP вече е добре въоръжена, и ефективна бойна сила.

2.2 LCP (Lebanse Communist Party) - основана през 1944 г. като наследник на Сирийско-Ливанската Комунистическа Партия. Една от малкото наистина не-секториални организации.

2.3 CAO (Communist Action Organization) - основана през 1970 г. Също не-секториална партия, макар известен и с превес в нея да имат шиите.

2.4. SSNP (Syrian Social Nationalist Party) - основана през 1932 г. в град Бейрут. Като крайна цел се вижда Pax-Syriana - Велика Сирия, включваща не само Ливан, Палестина, а и части от Турция, но и Кипър, Ирак, Кувейт, Йордания и Синай. Партията участва на два пъти в неуспешни преврати - през 1949 и 1961 г. Въпреки жестоки репресии през 50-те години над тях, партията оцелява, и се превръща в символ на просирийските интереси в Ливан, като в днешно време се счита за втората по сила партия в Сирия, след Баас. В Ливан е легализирана едва през 2005 г.

2.5 Две "дъщерни партии" - на сирийската, и на иракската Баас партии.

2.6 Amal Movement / Lebanese Resistаnce Detachments - главната шиитска националистическа групировка. Въоръжените милиции "Амал" се създават през 1975 г. и набират сила в края на десетилетието.

2.7 INO (Independent Nasserist Organization) - основана през 1958 г. сунитска партия. По-късно е създаден и Аl-Murabitun - въоръженото крило. Групировката играе важна роля във войната до 1985 г. когато е нападната и разбита от Амал и PSP, а водачът и е - принуден да бяга в чужбина.

2.8 По-късно към LNM се присъединяват PFLP и DFLP, а през цялото време в рехавата коалиция влизат и излизат различни по-малки групировки.

3. Rejectionist Front - съюз на палестинските групировки, напуснали PLO през 1974 г. След разривът, ALF (подкрепяна от Ирак), PFLP, DFLP, Аs-Saiqa (подкрепяна от Сирия), ANO, PPSF и PFLP-GC се обявяват срещу каквито и да са преговори с Израел, и прекалената умереност, (според тях) на "Ал Фатах", на Ясер Арафат. Този момент също така бележи и срастването на PLO и "Ал Фатах" в една структура.

Следва: