Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.12.2014 22:01 - История на Палестина: част 1
Автор: istoriata Категория: История   
Прочетен: 2688 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 18.12.2014 22:17

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
История на близкоизточният конфликт, Израел VS Палестина

Ционизъм, Първа световна война, Декларация Балфур (краят на деветнадесети век - 1917-та година)


Към 1895-та година населението на Палестина е около 500 000 души. По-малко от 10% от тях са евреи, като част от тях са коренни жители, а останалите са религиозни имигранти на палестинска територия.

През 1897-ма година в швейцарския град Базел, е свикан Първият ционистки конгрес. Организатор и идеолог на форума е Теодор Херцел. Участниците декларират, че целта на ционизма е (В Палестина да се създаде отечество за еврейския народ, обезпечено от публичното право).  Конгресът взима решение да се основе и Световна ционистка организация.

При създаването на организираното ционистко движение, ционистите не обръщат особено внимание на арабското население, и очакват че то доброволно ще се съгласи да бъде прехвърлено в останалите арабски държави. Намеренията на ционистите са, да привлекат милиони евреи от Европа, и така да сформират мнозинство в териториите на Палестина. Те започват да развиват земеделски стопанства в Петах Тиква, Ришон Лецион и други. А по-късно създават и нов град с име Тел Авив. Междувременно, арабското население в Палестина бързо нараства, и към 1914-та година, то достига около 615 000, докато евреите наброяват между 85 000 и 100 000.

По време на Първата световна война (1914 – 1918-та година) Палестина се управлява от военното правителство на Османската империя. Великобритания, Франция, Русия, а в последствие и Италия, започват преговори за подялбата на арабските райони в Османската империя. Така се стига до тайното споразумение Сайкс – Пико, което засяга сферите на влияние на европейските политически играчи. Тъй като в Палестина се намират светините на трите големи религии, първоначално се предвижда международен режим на управление.

На втори ноември 1917-та година, британският външен министър, сър Артър Джеймс Балфур пише писмо до лидера на еврейската общност в страната, лорд Ротшийлд. В това писмо Балфур излиза с декларация. (Че правителството на Негово Величество гледа благосклонно на основаването в Палестина на национален дом за еврейския народ, и ще положи всички усилия за да улесни постигането на това, като нека ясно да се разбере! Че няма да бъде направено нищо, което би било в ущърб на гражданските и религиозните права на съществуващите в Палестина нееврейски общности. Нито пък правата, или политическия статут, с който разполагат евреите, в която и да било друга страна). Декларацията Балфур е одобрена от кабинета, и така официално се дава подкрепа на идеята за еврейско заселване в територията на Палестина, като част от британския мандат в Палестина, след Първата световна война.

Лидерът на ционисткото движение, Хаим Вайцман, упражнява натиск, при изготвянето на Декларацията Балфур, и спечелва широка подкрепа чрез лозунга (Една земя без народ, за един народ без земя).

През месец декември на 1917-та година, Великобритания поема управлението на Палестина, чрез фактическа администрация, под формата на военно правителство.

Конференцията в Сан Ремо, начало на Британския мандат, палестински бунтове в Йерусалим (1918 г. – 1930 г.)

През 1918-та година, британското правителство изпраща послание до бившия управител на Мека, и настоящ крал на областта Хиджаз, Хусейн Бин Али, в което се посочва, че (частите на Антантата, са решили на арабската раса да бъде предоставена пълната възможност отново да формира една нация в света… колкото до Палестина, ние взехме решение, никой народ да не бъде подчинен на друг).

Все още се спори дали съдържанието на това писмо изразява различна позиция от Декларацията Балфур, или е по-скоро е въпрос на интерпретация. Великобритания поддържа тесни отношения с Хусейн, тъй като той е влиятелен политически фактор в Близкия изток, и инициатор на голямото арабско въстание срещу Османската империя, продължило от 1916 г. до 1918-та година.

През месец април на 1920-та година, в Сан Ремо, Върховният съвет на силите от Антантата, провежда международна конференция, за да определи мандатите на Лигата на нациите при администрирането на териториите в Близкия изток, управлявани дотогава от Османската империя. Според споразумението Сайкс-Пико. Палестина е определена за територия под международно управление, но на конференцията в Сан Ремо се взима решение, тя да премине под британска опека.

През 1922-а година, британското правителство излиза с т.нар. (Бяла книга на Чърчил), в която се обявява намерението на правителството да съдейства за (създаването на национален дом на еврейския народ в Палестина), но в същото време отхвърля идеята за една Палестина, която е изцяло еврейска, в смисъл на подчинено положение на арабското население, език и култура.

Междувременно, под егидата на Декларацията Балфур, започва широко мащабна имиграция на евреи от Европа, което води до анти-еврейски вълнения сред палестинците, в момента, когато страната е поставена под британски мандат. Лигата на нациите одобрява текста на мандата на Великобритания над Палестина, който включва в себе си и Декларацията Балфур, и признава (историческата връзка на евреите с Палестина) като основание за възстановяване на техния национален дом в Палестина.

През месец август на 1929-та година, в Йерусалим избухват палестински бунтове, свързани с дългогодишния спор между мюсюлмани и евреи, за достъпа до района около Стената на плача, която се намира в почти непосредствена близост до мюсюлманската светиня, джамията Ал-Акса.

На следващата година. Великобритания представя нова политическа позиция – т.нар. (Бяла книга на Пасфийлд).  В този документ от 1930-та година се посочва, че създаването на национално огнище на евреите в Палестина е въпрос, по който ще се оказва постоянна подкрепа, но той не е основополагащ за британския мандат. Съгласно политическата позиция на Великобритания, правителството възнамерява да изпълнява своите задължения както към арабската, така и към еврейската част от населението, и да разрешава конфликтите, които е възможно да възникнат, поради съответните нужди на всяка от двете групи.

Арабското въстание, комисията Пийл, Лондонската конференция, Билтиморската програма (1931 г. – 1942 г.)

В началото на 30-те години на 20-ти век, в резултат от нацистките гонения в Европа, започва масова емиграция на евреи по посока Палестина.

През периода 1936 – 1939-та година, Палестина е обхваната от Арабското въстание, което е израз на съпротивата срещу британското колониално управление, и нарастващата еврейска имиграция. На втората година от въстанието, е създадена Британска кралска комисия, или т.нар. Комисия Пийл, която трябва да разследва причините за сблъсъците между араби и евреи.

В доклада на комисията се посочва, че (опитите да се контролира отчуждаването на арабска земя в полза на еврейското население са се оказали неуспешни. В хълмистите райони, повече няма място за създаване на гъсто разположени еврейски, заселнически селища, а в равнините това е възможно само при известни условия).

Комисията Пийл препоръчва премахването на британския мандат, и разделянето на Палестина на две държави – арабска и еврейска, както и съпътстващо прехвърляне на арабското и еврейско население в съответната държава.

Недоволството сред арабите срещу про-ционистката политика в Палестина, съвпада с нарастващите страхове в Европа от нова световна война. През 1939-та година, Великобритания организира Лондонската конференция, с цел да помири двата враждуващи лагера. Разговорите обаче се водят не пряко между араби и евреи, а се провеждат паралелно, като англо-арабски, и англо-еврейски срещи. Арабите настояват за създаване на арабска държава в Палестина. Прекратяване на еврейската имиграция. Забрана върху продажбата на земя на евреи и прочие. Позицията на Еврейската агенция, ръководена от Давид Бен Гурион, изрично се противопоставя на създаването на арабска държава. Както и на отстъпки по отношение на еврейската имиграция.

Лондонската конференция от 1939-та година, приключва с (Бялата книга на МакДоналд), в която се предвижда създаване на палестинска държава или федерация от кантони с арабско и еврейско население след 10 години. Според документа, арабските представители ще имат мнозинство в бъдещото управление, в замяна на което ще трябва да има правни гаранции, по отношение на еврейското малцинство, и неговия национален дом. Имиграцията на евреи следва да бъде в рамките на 75 000 души в идните пет години, след което да се осъществява при съгласие от страна на арабите.

През 1942-а година, американските ционисти организират международна конференция в хотел "Билтмор" в Ню Йорк, където излизат с т.нар. Билтморска програма, която има за цел създаването на еврейска държава, чрез неограничена имиграция. В документа се посочва. (Че създаването на нов световен ред след победата във Втората световна война няма да може да се основава върху принципите на мира, справедливостта и равенството, докато не бъде разрешен проблема с липсата на отечество за евреите. Участниците в конференцията призовават вратите на Палестина да бъдат отворени: Еврейската агенция да бъде овластена, за да упражнява контрол върху имиграцията в Палестина, както и върху развитието на страната, включително разработването на не заселените и необработваеми земи. А Палестина да бъде обявена за Еврейска общност, интегрирана в структурата на новия демократичен свят). Тази програма се превръща в основна платформа на Световната ционистка организация.

Ционистки тероризъм, план на ООН за разделяне на Палестина, държавата Израел, Ан-Накба (1943 г. – 1948 г.)

Още от края на 30-те години групи от еврейски екстремисти, основните от които са (Иргун) и (Лехи) (известна също като Щерн), предприемат серия от насилствени актове срещу британското присъствие и арабското население в Палестина, и стават особено активни през 40-те години на ХХ в.

През 1944-та година, британският военен комисар сър Харолд Макмайкъл, успява да избегне от засада, устроена от групата (Щерн). Три месеца по-късно, на 6-ти ноември,  екстремистите от (Щерн) убиват в Кайро британския държавен министър по въпросите на Близкия изток, лорд Мойн. Според еврейските терористи, лорд Мойн е един от инициаторите на строгата политика по имиграцията, която Великобритания поддържа по отношение на Палестина. Той счита, че Палестина е твърде малка като територия, за да приеме милиони евреи от Европа. Убийството на лорд Мойн разгневява британския министър-председател Уинстън Чърчил, който е близък приятел на убития държавен министър по въпросите на Близкия изток.

Междувременно, ционистите засилват своя натиск срещу САЩ посредством конгресмени, които са техни лобисти. През 1945-та година, президентът Хари Труман призовава британското правителство да отвори вратите на Палестина, за допълнителна имиграция, на още 100 000 евреи от Европа.

Това е един от факторите, поради които Великобритания обявява намерението си да прекрати своя мандат в Палестина, и да предаде палестинския въпрос на Обединените нации, които са наследник на Лигата на нациите.

На 28-и април, 1947-а година, Общото събрание на ООН свиква своята първа специална сесия по този въпрос, и създава Специален комитет на Обединените нации за Палестина, който трябва да излезе с препоръки за бъдещото управление на Палестина. Няколко месеца по-късно. Общото събрание приема резолюция № 181 (ІІ) за бъдещото управление на Палестина. Резолюцията представя план за разделяне на Палестина на две държави – арабска и еврейска, свързани с икономически съюз. За палестинците, които съставляват 70% от населението, са отредени 47% от територията. Тъй като е свързан с три от световните религии, Йерусалим е обособен като (Corpus separatum), т.е. град под специален международен режим, администриран от Обединените нации.

Планът е посрещнат с радост от еврейското население, но палестинците не са удовлетворени от предложеното разделяне на територията. В Палестина започва гражданска война (1947 – 1948 г.), белязани години с насилие, най-вече в зоните със смесено население като Йерусалим и Хайфа. Терористичните ционистки групи (Иргун) и (Щерн) поставят бомби на автобусни спирки и пазари, палестинците отвръщат на атаките. Започва и първата вълна на масова емиграция на бежанци от Палестина.

На 9-ти април 1948-а година (Иргун) и (Щерн) обединяват сили при масовото клане в палестинското село Дейр Ясин близо до Йерусалим. Близо една-трета от населението на Дейр Ясин, което до тогава възлиза на 600 души, са убити. Жестокият погром засилва страха от други предстоящи кланета, и води до ескалация на бежанската вълна. По-късно през същата година са документирани и кланета в около 30 други палестински градове и села.

На 14-ти май 1948-а година  - един ден преди официалното изтичане на британския мандат и преди свикването на сесия на Общото събрание на ООН за приемане на нова резолюция за американски контрол над Палестина – Давид Бен Гурион прочита Декларацията за независимост на Израел, и обявява създаването на еврейската държава Израел. Еврейски военни части окупират по-голяма територия от определената им според Резолюция № 181 (ІІ) на ООН за разделяне на Палестина. А междувременно военни формирования от съседните арабски държави са навлезли в палестинска територия. Така, Гражданската война от 1947 – 1948 г. прераства в първата близкоизточна война.

През 1948 г. са обезлюдени над 500 палестински градове и села, като някои от регионите остават изцяло разрушени, а в други се настаняват еврейски имигранти, и променят имената на унищожените арабски селища. Повече от 800 000 палестинци са принудени да напуснат своите домове и земи. Процесът на етническо прочистване има за цел да принуди максимален брой палестинци да се изселят от земите си, за да стане възможно създаването на еврейската държава в Палестина и палестинците да се окажат малцинство в собствената си родина. В границите на палестинските територии, на които се създава Израел, остават около 150 000 палестинци, около една пета от които са изселници, но и до момента не им се позволява да се завърнат по домовете си, както не им се позволява и на останалите палестински бежанци.

Етническото прочистване през 1948 г., кланетата, принудителното изселване на палестинския народ, и лишаването му от собственост, се обозначават с термина „Ан-Накба”, който означава (катастрофа), (бедствие). Денят 15-ти май е определен за ден в памет на тази национална катастрофа – една тъжна годишнина, която палестинците отбелязват и до днес.

Палестински бежанци, израелски закони, ООП, Войната за водата, Шестдневната война (1949 г. – 1967 г.)

През 1949 г. Израел става член на ООН. В преамбюла на резолюцията за приемане се посочва изрично, че Израел се задължава да изпълнява Резолюция № 181 (ІІ) относно спазването на гражданските и политически права на палестинските граждани в рамките на тяхната територия. И Резолюция № 194 (ІІІ) относно правото на палестинските бежанци да се завърнат в своите домове, и създаването на Помирителна комисия за Палестина, за разрешаване на въпросите за териториите, бежанците, и статута на Йерусалим.

В края на същата година. Обединените нации създават Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци в Близкия изток (UNRWA), която да помогне на стотиците хиляди палестински бежанци, живеещи във временни лагери в съседните държави, с подслон, храна, медицинско обслужване и обучение.

Междувременно. Израел още от първите месеци на своето съществуване като държава вече е успял да окупира западен Йерусалим, както и около 78% от палестинската територия с изключение на Западния бряг на река Йордан, и Ивицата Газа. В следвоенните мирни споразумения от 1949 г. между Израел и неговите съседи се очертава т.нар. демаркационна Зелена линия. В последствие, тя се използва и за маркиране на границите между Израел и териториите, окупирани по време на Шестдневната война.

Израелското "правителство", започва да приема поредица от специални закони, чрез които конфискува имуществото на палестинските бежанци, а на емигриралите, забранява да се завърнат по домовете и селата си.

През 1950 г. Израел приема т.нар. закон за собствеността върху имотите на граждани, които не са в страната, който изиграва водеща роля за развитието на израелската държава. От общо 370 нови еврейски заселнически селища, създадени между 1948 г. и 1953-та година 350 са върху земя и имоти, отнети от палестинците по силата на този закон. През 1954 г. над 1/3 от еврейското население на Израел живее върху експроприирана по силата на този закон палестинска земя. А близо 1/3 от новите имигранти в Израел (около 250 000 души) се заселват в градски райони, напуснати от палестинските бежанци.

През 1954 г. Израел приема т.нар. закон за недопускане на инфилтрацията на въоръжени или невъоръжени хора в Израел, или от Израел, към враждебно-настроени съседни държави. Целта е да не се допусне завръщането на палестинските бежанци в Израел, и да се даде възможност за тяхното ре-експулсиране. По отношение на палестинците, които са изселени в рамките на територията на новосъздадената израелска държава, законът позволява те да бъдат експулсирани от Израел, ако се опитат да се завърнат в своите си родни места.

В края на 1956-та година, избухва т.нар. Суецка криза, при която Великобритания, Франция и Израел започват военни действия срещу Египет, с цел придобиване на контрол върху Суецкия канал, и части от Синайския полуостров. От тази война Израел излиза с нараснало военно и политическо самочувствие.

Арабските държави инициират създаването на организация, представляваща палестинците, и така през 1964-та година, се създава Организацията за освобождение на Палестина (ООП), която прокламира (правото на палестинския арабски народ върху неговото свещено отечество Палестина, и потвърждава неизбежността на борбата за освобождаване на узурпираните земи).

През същата година Израел влиза във военни сблъсъци със своите арабски съседи за контрол върху водните ресурси в басейна на река Йордан. Тези конфронтации стават известни като (Войната за водата) и продължават до 1967-ма година. Поводът е. Израелският национален, водопреносен проект за изпомпване на вода от река Йордан, което според Сирия и Йордания представлява едностранен акт на използване на водни ресурси. (Войната за водата) се счита за един от основните фактори, довели до Шестдневната война, през 1967-ма година.

Шестдневната война между Израел и Египет, Йордания и Сирия избухва през месец юни. След подпомогната от вън офанзива на Израел, неговата армия окупира и останалата част от Палестина  – Западния бряг, включително и източен Йерусалим, който до този момент са под контрола на Йордания: Ивицата Газа, и полуостров Синай, които дотогава са били под опеката на Египет: както и сирийските, Голански възвишения. След като окупират тези палестински територии, израелските власти започват да конфискуват земите на палестинците, и да изграждат нови заселнически селища. Статутът на териториите, завладени от Израел по време на Шестдневната война, както и хуманитарните проблеми, свързани с новата вълна от принудително изселени бежанци, остават и до днес, едни от основните пунктове на неразбирателство в конфликта между палестинците и Израел. Израелската държава не се съобразява с Резолюция № 237 на ООН за улесняване завръщането на бежанците, издадена броени дни след приключването на Шестдневната война, нито с резолюция № 242 на Съвета за сигурност от месец ноември 1967-ма година, относно изтеглянето на израелските войски от териториите, окупирани по време на войната, и прекратяването на заплахите и демонстрациите на агресия.

Ясер Арафат и ООП, военната офанзива на Йордания, споразумения от Кемп Дейвид (1968 г. – 1978 г.)


В началото на 1968 г. движението (Фатах) в Палестина, което вече има почти десетгодишен опит като национално движение, обявява политическа програма, в която призовава към създаването на демократична държава в Палестина, където араби и евреи да живеят заедно без дискриминация. Една година по-късно, един от членовете на движението – Ясер Арафат – е избран за председател на изпълнителния комитет, на Организацията за освобождение на Палестина.

През месец септември на 1970-та година, напрежението между палестинците в Йордания, и правителството на тази страна ескалира до открит сблъсък. След като Израел окупира Западния бряг през 1967-ма година в Йордания, се изселват като бежанци големи групи палестинци, част от които продължават своята съпротивителна дейност срещу Израел. Йорданската армия повежда тотална военна кампания срещу дейността на ООП, и в крайна сметка палестинските части са принудени да се изтеглят от Аман в южен Ливан. Този конфликт, който продължава до средата на месец юни 1971-а година, е известен под името (Черният септември). ООП губи от военна гледна точка в бойните действия, но спечелва признание като организация, представляваща интересите на палестинския народ. През 1974-та година, Арабската лига, а в последствие и ООН, признават ООП като единствен легитимен представител на палестинците.

През 1972-та година, започва серия от политически убийства на представители на Палестина, и ООП в няколко европейски столици, зад които стои Израел. Наказателните акции, които продължават около 20 години, са в отговор на убийството на израелски атлети и треньори по време на Олимпийските игри в Мюнхен.

През месец октомври на 1973-та година, между Израел и коалиция от арабски държави, водени от Египет и Сирия, избухва четвъртата арабо-израелска война, или т.нар. Война по време на Йом Кипур. Офанзивата е насочена срещу израелските позициите в Синайския полуостров, и Голанските възвишения, окупирани от Израел, в хода на Шестдневната война, през 1967-ма година. Към края на месеца, Съветът за сигурност на ООН приема Резолюция № 338 за прекратяване на огъня, и започване на преговори между страните, с цел да се положат основите за справедлив и траен мир в Близкия изток.

Световната организация предприема редица инициативи през следващите години, свързани с палестинския въпрос. През 1974-та година, ООН приема Резолюция № 3236, с която потвърждава неотменимите права на палестинския народ, като право на самоопределение, национална независимост и суверенитет. Както и правото на палестинците на завръщане в техните домове и имоти. На ООП е предоставен статут на наблюдател в сесиите и работата на Общото събрание на ООН. През следващата година, ООН създава комитет от 20 държави – членки, който трябва да препоръча програма за осъществяване на правата на палестинския народ. Същевременно се приема и резолюция № 3397, с която ционизмът се класифицира като вид расизъм.

През 1977-ма година, воденото от Менахем Бегин правителство на Израел, разгръща вълни от истинска заселническа колонизация на окупираните през 1967-ма година територии.

В началото на следващата година американският президент Джими Картър прави изявление, с което признава правото на палестинците да имат свое национално огнище. След няколко месеца той става домакин на срещата на високо равнище, между египетския президент Ануар Садат, и израелския министър-председател Менахем Бегин в Кемп Дейвид. Две споразумения се сключват по време на тази среща, като първото от тях, наречено „Рамка на мира в Близкия изток”, и се отнася пряко до палестинския въпрос. В него се постановява, че след преходен период, не по-дълъг от пет години, трябва да бъде избрана палестинска автономна власт за Западния бряг и Ивицата Газа, която да замени израелското военно управление. В срок до три години, следва да се проведат нови преговори въз основа на Резолюция № 242 на Съвета за сигурност от 1967-ма година, за да се определи окончателния статут на тези две окупирани територии. Статутът на Йерусалим не е обект на споразуменията от Кемп Дейвид. По силата на второто споразумение, сключено на тази историческа среща, Израел се оттегля изцяло от Синайския полуостров, който остава във владение на Египет.

На 29-ти ноември 1978-а година, по инициатива на ООН за първи път се отбелязва Международният ден за солидарност с палестинския народ.

Следва:




Гласувай:
3
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: istoriata
Категория: История
Прочетен: 198564
Постинги: 68
Коментари: 126
Гласове: 89
Архив
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930