Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.12.2014 21:57 - История на Палестина: част 2
Автор: istoriata Категория: История   
Прочетен: 2620 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 18.12.2014 22:10


Продължава:

Заселници, Венецианска декларация, бежанските лагери Сабра и Шатила, планът на Рейгън (1979 – 1985-та година)


През месец март, на 1979-та година. Съветът за сигурност на ООН, приема Резолюция № 446, според която (политиката и практиката на Израел, за основаване на селища в окупираните пред 1967-ма година палестински, и други арабски територии, нямат правна валидност, и съставляват сериозна пречка пред постигането на пълен, справедлив и траен мир в Близкия изток). Документът се позовава и на четвъртата Женевска конвенция, която е международният правен инструмент, приложим в контекста на окупираните палестински територии. Резолюция № 446 призовава Израел да се въздържа от прехвърлянето на свои граждани в окупираните територии, или да променя техния демографски състав. Това е първата, от многото резолюции на ООН, насочени срещу изграждането на заселнически селища.

Поради нарастващото напрежение в между араби и евреи, европейските страни решават да се намесят в координираните от САЩ преговори. Деветте страни-членки на Европейската икономическа общност, провеждат среща на върха през месец юни на 1980-та година, и приемат т.н. Венецианска декларация, според която (най-сетне трябва да се намери справедливо решение на палестинския проблем, който не просто проблем на бежанците. На палестинския народ… трябва да бъде предоставена възможност… да упражни своето право на самоопределение).  Декларацията призовава в мирните преговори да бъдат включени и палестинския народ, и най-вече неговият представител ООП.

Месец по-късно. Кнесетът на Израел, приема т.н. (Основен закон: Йерусалим – столица на Израел) и така утвърждава статута на Йерусалим, като (вечната и неделима столица) на нацията. Реакцията на Съвета за сигурност на ООН не закъснява. И през месец август на 1980-та година, организацията приема Резолюция № 478, в която този закон е обявен за (недействителен и невалиден), както и за (акт, който трябва да бъде отменен). В резолюцията се призовават, държавите-членки да оттеглят своите дипломатически мисии от свещения град.

На следващата година Съветският съюз излиза с инициатива за мир в Близкия изток. Инициативата на съветския президент Леонид Брежнев, включва международна конференция под егидата на ООН, и призовава за създаване на палестинска държава. Междувременно. Египетският Президент предлага в мирните преговори да участват Израел и ООП. Но израелският Министър-председател отхвърля предложението. Нарастващата популярност и признание за ООП не се приемат добре от израелските власти.

В началото на месец юни на 1982-а година, Израел отново осъществява инвазия в Ливан, която е втората в отношенията между двете страни след конфликта от 1978-а година, когато Израел навлиза в Ливан, за да изтика частите на ООП на север от река Литани, но е принуден да се оттегли частично заради изпратените миро-опазващи части на ООН. При втората си инвазия в Ливан, израелската окупационна армия, окупира цялата южна част на страната, и обсажда Бейрут. През месец август, членовете на ООП започват да напускат ливанската столица, и ръководителят на организацията, Ясер Арафат, се отправя със своите части към Тунис. На 14-ти септември, при атентат е убит ливанския Президент, Бешар Джемайел – както се разбира в последствие, извършителят на атентата е агент на сирийското разузнаване. Часове след убийството на Джемайел, израелският министър на отбраната тогава, Ариел Шарон решава, че армията трябва да влезе в западен Бейрут. Израелската армия обкръжава палестинските бежански лагери Сабра и Шатила, и поставя контролни пунктове на входовете, а израелски танкове започват артилерийски обстрел. Това дава възможност на ливанските пара-военни милиции и фалангисти да нахлуят в лагерите, и под израелски надзор да извършат клане на над 800 цивилни палестинци, включително жени и деца. Репортерска камера на лондонската информационна агенция (Visnews) заснема как израелските войници не позволяват на палестинци, които се опитват да избягат от двата лагера, да преминат през контролните пунктове, и ги връщат обратно в Сабра и Шатила, ставайки така по този начин, жертва на фалангистките убийства.

След броени дни, американският президент Роналд Рейгън излиза със своя инициатива за разрешаване на конфликта. В духа на препоръките от Кепм Дейвид, инициативата на Рейгън предвижда петгодишен преходен период, който да започне със свободни избори за автономна палестинска власт, и призовава за замразяване на заселническата активност. В предложението на САЩ не се подкрепя нито създаването на палестинска държава на Западния бряг и в Ивицата Газа, нито анексирането или постоянния контрол на Израел върху тези територии. Планът на Рейгън е отхвърлен от Израел.

През 1985-та година, Израел признава, че от пет години провежда операция за транспортиране на членове на етиопската еврейска общност на фалашите в Израел. В същата година е постигнато споразумение, според което ще се създаде конфедерация между бъдещата палестинска държава и Йордания.

Първата Интифада, Мадридската конференция, Споразумението от Осло (1986 – 1996-та година)

Строителството на нови заселнически селища, и пренасочването на евреи към окупираните палестински територии продължава. За две-три години, еврейските заселници в Западния бряг и Ивицата Газа, са се увеличили почти двойно – в Западния бряг те надхвърлят 44 000, а в Газа са близо 2 000.

На 8-ми декември 1987-а година, избухва палестинската Интифада (или както става известна в последствие – Първата Интифада) – въстание срещу израелската окупация на палестински територии. Инрифадата започва от бежанския лагер Джаабалия, след което въстаническата вълна бързо обхваща Ивицата Газа, Западния бряг и източен Йерусалим.

Палестинската Интифада продължава до 1993-та година, и като цяло се изразява в гражданско неподчинение и съпротива срещу окупаторите. Тя няма характер на въоръжено или партизанско движение. Палестинците организират общи стачки, бойкотират израелските продукти, отказват да плащат данъци, издигат барикади по улиците и рисуват графити с анти-израелски лозунги.

ООП поема част от лидерските функции, но като цяло въстанието се ръководи от местни съвети, които организират свои мрежи за предоставяне на образователни (израелските власти затварят училищата като наказателна мярка) и здравните услуги, както и за доставки на хранителни продукти.

Към края на месец декември на 1987-а година, Съветът за сигурност на ООН излиза с Резолюция № 605, с която осъжда израелските действия, нарушаващи човешките права на палестинския народ в окупираните територии.

В средата на месец януари на 1988-а година, Израел обявява, че интифадата ще бъде посрещната с (политика на железния юмрук), която включва масови арести, побои с чупене на кости, депортация, разрушаване на домове и частна собственост, използване на бойни патрони срещу демонстрантите.

На фона на тези събития, йорданският крал обявява отпадането на обвързаността на Западния бряг с Йордания, а на 15-ти ноември, Палестинският национален съвет приема Декларация за независимостта на Палестина. Действията на Израел имат силен негативен отзвук по целия свят, и много страни признават палестинската държава.

През месец май на 1989-та година, израелското правителство излиза с мирна инициатива, която потвърждава споразуменията от Кемп Дейвид, но същевременно отхвърля палестинската държава, промяната на статута на Западния бряг и Газа, както и всякакви преговори с ООП.

Следващата година бележи връх в емиграцията на евреи от Съветския съюз в Израел  – 187 000 души за една година.

В края на месец октомври на 1991-а година в Мадрид е свикана Близкоизточната мирна конференция, под председателството на президентите Буш-старши, и Михайл Горбачов, в която ООП не участва. Но палестинският народ е представен със своя делегация, избрана от ООП. Конференцията има за цел да започне мирен процес, чрез преговори между Израел и палестинците, както и с участието на други арабски държави.

На 13-ти септември 1993-та година, във Вашингтон в присъствието на председателя на ООП Ясер Арафат, израелския Министър-председател Ицхак Рабин. И американския президент Бил Клинтън, ООП и Израел подписват Декларация за принципите на споразумението за временно самоуправление, известна също като Споразумението от Осло. (Тъй като самият текст е подготвен по време на тайни преговори в норвежката столица). Осъществява се и знаменитото ръкостискане между Арафат и Рабин. Споразумението предвижда петгодишен преходен период и избори за местна палестинска власт, като преговорите за Йерусалим, бежанците и заселническите селища трябва да започнат не по-късно от третата година. Целта на процеса е да бъде приложена Резолюция № 242 от 1967-ма година, на Съвета за сигурност.

През месец юли на 1994-та година, Ясер Арафат се завръща в Палестина и установява главната си квартира в Газа. Завръщането му е приветствано от десетки хиляди палестинци. Месец по-късно ООП и Израел подписват Споразумение за предварително предаване на властта и отговорностите. Палестинската автономия се формира в съответствие със Споразумението от Осло, като междинен орган за период от пет години, по време на които следва да приключат преговорите за окончателния статут.

Палестинският национален съвет провежда своя сесия през месец април на 1996-та година, и решава да отмени (онези постановки от Хартата на ООП, които противоречат на писмата, разменени между ООП и правителството на Израел през месец септември на 1993-та година (т.е. преди подписването на Декларацията за принципите).

В края на месец септември на 1993-та година. Съветът за сигурност приема резолюция № 1073, с която призовава за незабавно прекратяване и отмяна на всички актове, водещи до изостряне на ситуацията, обезпечаване на сигурност и защита на палестинския народ, и своевременно прилагане на постигнатите договорености.

Срещата в Кепм Дейвид, Втората Интифада, срещата в Тааба, (пътната карта за мир) (1997 – 2004-та година)

През месец април на 1997-а година, ООН свиква Извънредна специална сесия, по въпроса за (Незаконните израелски актове в окупирания източен Йерусалим, и останалата част от окупираните палестински територии).

На следващата година ООН приема Резолюция № 52/250, озаглавена (Участието на Палестина в работата на Обединените нации) и по изключение предоставя на Палестина допълнителни права за участие, с каквито се ползват изключително държавите-членки. В средата на месец декември същата година, американският президент Бил Клинтън посещава Ивицата Газа и Витлеем, с което става първият Президент на САЩ, посетил Палестина, и влязъл в контакт с палестинските лидери и институции на тяхна територия.

Две години по-късно. През месец юли на 2000-та година, се провежда Близкоизточната мирна среща на високо равнище в Кемп Дейвид, в която участват президентът Клинтън, израелският Министър-председател Йехуд Барак и председателят на Палестинската автономия Ясер Арафат. Срещата приключва без да се постигне съгласие по (окончателното разрешаване на въпроса) между Израел и Палестина. Четири са основните спорни пунктове – територията на суверенната палестинска държава: статутът и разделянето на Йерусалим, най-вече района на Храмовия хълм: правото на завръщане на палестинските бежанци по родните им места: и сигурността на Израел, включително и управлението на водните ресурси в Западния бряг.

В края на месец септември на 2000-та година, избухва Втората интифада, известна също като (Интифадата) (Ал-Акса) (като едноименната джамия в Йерусалим, която е третата по важност ислямска светиня в света). Сред причините за избухване на конфликта се посочват неуспехът на срещата в Кемп Дейвид, както и посещението на опозиционния израелски лидер Ариел Шарон в района на Храмовия хълм в близост до джамията (Ал-Акса), което се възприема като знак, за потенциалното израелско господство над тази част от града. По време на Втората Интифада, освен масови протести и стачки, палестинците влизат и във въоръжени сблъсъци с израелски части, и изстрелват ракети Касам в Израел.

Палестинската автономия и Израел отново сядат на масата на преговорите през месец януари на 2001-а година, по време на срещата на високо равнище в египетския град Тааба. Двете страни се споразумяват, че съгласно Резолюция № 242 на Съвета за сигурност, демаркационните линии, определени на 4-ти юни 1967-а година, ще бъдат основата за очертаване на границите между Израел и палестинската държава. По отношение на Западния бряг, двете страни представят собствени варианти за териториални граници, докато по отношение на Ивицата Газа се разбират, че тя остава под управлението на Палестина. Принципно и двете страни приемат предложенията на Президента Бил Клинтън, направени малко преди изтичането на неговия мандат през 2000-та година, за палестинско управление в арабските квартали на Йерусалим, и израелското управление в еврейските квартали на свещения град. И двете страни приемат идеята Йерусалим да има статут на открит град, и същевременно да бъде столица на двете държави. Палестинската автономия и Израел, разменят паметни записки по въпроса за връщането на бежанците. По въпроса за сигурността, също се постигат компромиси. Срещата приключва на 7-мия ден, поради предстоящите избори в Израел.

Междувременно безпощадните въоръжени нападения между израелци и палестинци в контекста на Втората интифада продължават със стотици жертви, предимно от палестинска страна. През месец юни 2002-а година, американският президент Джордж У. Буш очертава, т.н. (Пътна карта) за мир, предложена от САЩ, Европейския съюз, Русия и ООН. В замяна срещу придобиването на държавен статут, Палестинската автономия трябва да проведе демократични реформи, и да преустанови насилието. Израел на свой ред трябва да прекрати заселническата си дейност в Ивицата Газа и Западния бряг. Пътната карта предвижва три ясни фази в мирния процес, чиято цел е приключване на конфликта през 2005-та година. Израел незабавно реагира срещу изискването да преустанови заселническата дейност, и поставя други 14 условия, за да има мирни преговори.

Нещо повече. Именно през месец юни на 2002-а година, Израел започва усиленото строителство на Стената на апартейда в Западния бряг, която израелците предпочитат да определят като (защитна преграда). Местните еврейски общности подкрепят изграждането на Стената, и дори финансират със собствени средства някои от участъците и.

През месец март на 2003-та година, по настояване на САЩ за реформи в Палестинската автономия, Ясер Арафат назначава Махмуд Аббас за Министър-председател. В следващите месеци драматично се редуват периоди на насилие, което прекъсва изпълнението на Пътната карта, и примирие. Ръководителите на двете страни – Ариел Шарон и Махмуд Аббас, дори провеждат първото церемониално откриване на мирните преговори, но след около месец отново избухват въоръжени сблъсъци. Израел не се оттегля от окупираните палестински територии, нито пък замразява строителството на нови заселнически селища. И нападенията между палестинци и израелци продължават.

В средата на месец юли 2004-та година, американският президент Джордж У. Буш прави изявление, че е малко вероятно да се създаде палестинска държава до края на 2005-та година, поради продължаващата нестабилност и насилие в Палестинската автономия. Няколко месеца по-късно, на 11-ти ноември 2004 г. Ясер Арафат умира във френска болница от неизяснено заболяване, причинено вероятно от отрова.

Изтегляне на заселниците от Ивицата Газа, обсадата и войната срещу Газа. (Флотилията на свободата) (2005-та година – до момента)

През месец август на 2005-та година, израелският Министър-председател започва изпълнението на своя план за едностранно изтегляне от Ивицата Газа. Двадесет и едно селища на еврейски заселници са евакуирани от Ивицата Газа, както и четири селища от Западния бряг. Израел предава пълният вътрешен контрол над Ивицата Газа на Палестинската автономия. Но същевременно запазва своя контрол над границите, включително въздушното пространство, и териториалните води. Редица чуждестранни наблюдатели като Червеният кръст, Хюман Райтс Уоч и други, посочват, че изтеглянето не означава, че Израел престава да носи правна отговорност като окупационна агресорка в Ивицата Газа, тъй като доставките на вода, гориво и електроенергия, например, продължават да се контролират от Израел, като същевременно по въздух и море е забранен вносът или износът, на каквито и да било стоки.

В началото на месец януари на 2006-та година, израелският Министър-председател Ариел Шарон, получава масивен мозъчен кръвоизлив. Действащ, а в последствие и официално избран, Премиер на страната става Йехуд Олмерт.

Междувременно, в Палестинската автономия се провеждат избори, при които движението Фатах губи своите позиции, а движението Хамас бележи изборна победа. Между привържениците на тези две политически формирования се натрупва напрежение, което прераства в открити сблъсъци. Израел налага икономически санкции над окупираните територии, а напрежението между двете основни палестински политически групи ескалира във въоръжен конфликт през месец юни на 2007-ма година, след който движението Хамас поема управлението на Ивицата Газа, а Западният бряг остава под контрола на Палестинската автономия.

2007-ма година бележи и началото на продължаващата до момента израелска блокада над Ивицата Газа, под претекста на съображения за сигурност. Израел разрешава преминаването на много ограничен обем хуманитарни доставки в крайбрежния анклав, и редица международни организации като ООН, Червеният кръст и други, открито класифицират блокадата като незаконна, според Женевските конвенции. До момента Израел продължава да допуска много малък брой хора да преминат границата с Ивицата Газа, и налага изключителни ограничения върху вноса и износа на стоки, включително и на такива от първа необходимост, което води до срив в местната икономика и хуманитарна криза.

През зимата на 2008 – 2009-та година, Израел повежда война срещу Ивицата Газа, която продължава близо един месец. По време на израелската военна операция (Излято олово) биват обстрелвани цивилни обекти. Международната общност, както и израелски не правителствени организации, критикуват действията на израелската армия, които съставляват (наказателна операция срещу цялото население на Газа) и (непропорционална употреба на агресия срещу цивилни граждани). Широк негативен отзвук среща и използването на забранени оръжия като муниции с бял фосфор и обеднен уран от страна на израелските части. Броят на загиналите палестинци по време на война срещу Газа варира според различни източници между 1385 и 1440 (над 300 от които са деца), а броят на загиналите израелци е между 13 и 50.

След войната, в Ивицата Газа се наблюдава истинска епидемия от случаи на деца с малоформации по рождение. А болните от левкемия се увеличават два пъти. Според Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци в Близкия изток (UNRWA) в Газа е налице сериозна хуманитарна криза, като 80% от населението не може да се издържа само, и е зависимо от хуманитарна помощ.

През 2010-та година продължава стриктният, и често непредсказуем израелски контрол върху внасяните в Ивицата Газа стоки. Освен строителните материали като цимент, стъкло и стомана, в тази окупирана палестинска територия често не се допускат храни в метални консерви, както и основни храни като леща, макаронени изделия и прочие. Дългата процедура по разрешаване на вноса на дадена стока, нерядко води до изтичане на срока на годност на продуктите.

Палестинците, които живеят в Западният бряг, също са подложени на не по малък тормоз от страна на окупационните израелски окупационни части. Израел активно продължава своята незаконна, заселническа дейност в Западния бряг и в Йерусалим. Еврейски заселници нападат палестинци, и разрушават палестинска собственост. Мирните протести срещу Стената на апартейда, в които се включват и международни поддръжници на палестинската кауза, се разпръскват със сълзотворен газ и гумени куршуми от израелски военни части.

На 31-ви май 2010-та година, израелските военноморски сили нападат хуманитарния конвой от шест кораба, известен с името (Флотилията на свободата), която флотилия пренася помощи за Газа. Израелските власти настояват да направят инспекция на пренасяните стоки и да посочат кои от тях се разрешава да бъдат внесени в Газа. Девет турски активисти на борда на кораба (Мави Мармара) са убити, а шестдесет пътника са ранени при израелското нападение.



Гласувай:
2



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: istoriata
Категория: История
Прочетен: 395401
Постинги: 71
Коментари: 145
Гласове: 95
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031