Постинг
22.09.2012 00:30 -
Ливанската гражданска война (1975 - 1991 г.) Част 9
Автор: istoriata
Категория: История
Прочетен: 1923 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 22.09.2012 00:43
Прочетен: 1923 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 22.09.2012 00:43
Продължава:
1986-1987 г.
Пакс Сириана
На 4-и юли 1986 г. сирийски войски (около 500 войници) се разполагат в западен Бейрут за първи път след прогонването им от IDF през 1982 г. Премахнати са КПП-та и са конфискувани част от оръжията на различни фракции. Редът е временно възстановен, но през февруари 1987 г. отново избухват сблъсъци, този път между друзи и шиити. И двете страни използват танкове Т-54, доставени им от Сирия. 5 дни бушуват сражения в невиждан до този момент мащаб. Голяма част от западен Бейрут е обхваната от пламъци, а убитите са над 700.
Сирия се намесва решително, като използва безредиците, за да разшири контрола си и над нови територии. Още 7500 войници са изпратени в столицата. Само в първите два дни на полицейската операция са застреляни 15 бойци от различни ливански милиции и са арестувани местните командири. На 24-и февруари са атакувани и офисите на Хизбула, където са убити 18 бойци.
До средата на 1987 г. сирийската армия установява пълен контрол над столицата и прилежащите и транспортни възли. Командващият сирийските сили в Ливан, генерал Гази Канаан, заявява че е дошъл краят на партизанската власт и че редът и сигурността в Ливан ще са главен приоритет за Сирия. Интервенцията е обявена за "безсрочна".
Щурмът на Ашрафия
Рано сутринта на 27-и септември 1986 г. тайно завърналият се от Дамаск Ели Хобейка прави опит да си върне властта над Ливанския Фронт. Съединение от близо 3000 негови поддръжници преминават Зелената линия от запад на изток с подкрепата на левите сили и сирийската армия. Целта е щаба на LF в Ашрафия. Предната нощ малък отряд изненадва бойците на Самир Геагеа и осигурява "плацдарм" за основните сили. Хобейка напредва до площада Сасин, където е спрян от лоялистите на Геагеа, които скоро преминават и в контраатака. В 10:30 ливански самолети прелитат над Ашрафия, а 10-а бригада на ливанската армия се намесва на страната на LF. До обяд нападателите са спряни напълно. Хобейка панически звъни в щаба на сирийците, от където го увещават да издържи няколко часа, докато пристигне помощ. Но вече започналото отстъпление скоро се превръща в бягство. Ливанската армия затваря обръча и по-малко от половината хора на Хобейка успяват да избягат обратно отвъд Зелената линия, останалите се предават. Самият Хобейка също се измъква и остава под сирийска закрила в Цаале.
1988-1989 г.
Възходът на генерал Аюн
С изтичането на президентския мандат на Джемаел назрява нова политическа криза - различните ливански фракции не могат да се споразумеят за наследник, а Сирия отхвърля компромисните кандидати. В края на краищата мандатът на Джемаел изтича в полунощ на 22-и септември 1988 г. и в първите минути на 23-и той назначава генерал Микел Аюн за временен премиер, докато бъдат проведени избори. Настоящият просирийски премиер, Салим ал-Хос, отхвърля назначението и продължава да действа като премиер от западен Бейрут. Според ливанския Национален Пакт, правото е на страната на Джемаел и Аюн е законният премиер; дори съществува аналогичен прецедент от 1952 г. Но от този момент Ливан се оказва с две паралелни правителства - християнско в източен Бейрут и мюсюлманско в западен. Опитите за провеждане на избори са последователно проваляни или от въоръжените милиции или от Сирия. Аюн разбира че нормализацията няма да настъпи преди да бъдат овладяни тези два фактора и започва да действа за намаляване влиянието им във вътрешната политика на страната.
През февруари 1989 г. Аюн нарежда на армията да затвори нелегалните пристанища на Ливанския Фронт. Армията започва въоръжена кампания срещу LF на 14-и и след двудневни сражения милициите признават подчинението си пред Аюн, предават пристанището на Бейрут в ръцете на официалната власт (за първи път от началото на бойните действия), както и се отказват от други източници на "такси".
В началото Сирия приветства удара срещу LF, но Аюн нарежда изатварянето на всички нелегални пристанища по краибрежието, което включва и тези на просирийските групировки, които отказват да се подчинят. Целта му е да принуди всички да използват легалното пристанище в Бейрут; на 6-и март скромният ливански флот започва морска блокада и лов на контрабандисти. Просирийските групировки и сирийската армия отговарят с подновяване обстрела на източен Бейрут. На 14-и март е обстрелян комплекса на Юнеско в западен Бейрут, при което загиват десетки цивилни. Мюсюлманите обвиняват Аюн за нападението, но в комплекса са открити неизбухнали 160 и 240 мм снаряди, с каквито оръдия разполага единствено сирийската армия.
На 14-и май сунитският мюфтия шейх Хасан Калед публично обвинява Сирия за обстрела на Бейрут и убийствата в комплекса на Юнеско. Два дни по-късно шейхът е убит в зрелищен атентат с кола-бомба, натоварена с 300 кг експлозив. Освен него, загиват 21 цивилни и 76 са ранени. Сирийски натиск прекратява разследването на убийството.
Освободителната война и съглашенията Тайф
След три седмици на непрестанен обстрел, генерал Аюн обявява "Освободителна война" (14-и март 1989 г.). Артилерийският обстрел продължава 7 месеца - сирийците и мюсюлманските милиции обстрелват източен Бейрут, а ливанската армия и части на LF - сирийски позиции в западен Бейрут и планината Шуф. В артилерийските дуели са убити над 1000 души, а хиляди са ранени. Сирия налага морска и сухопътна блокада на християнските територии. Пристанището на Бейрут е блокирано по море и обстрелвано откъм сушата.
И двете страни в конфликта срещат нарастващи трудности: Аюн търпи спад в популярността си поради затварянето на пристанището, а Сирия е изправена пред международен натиск и нарастващи логистични проблеми. В началото на юли се появяват слухове че се готви пратка на ракети Frog-7 (Луна) от Ирак за силите на Аюн. В обсега им влиза Дамаск и сирийците затягат морската блокада. От базата в Триполи са развърнати няколко брегови катера, които обстрелват и задържат приближаващи се кораби. Към края на месеца в източен Бейрут назрява хуманитарна криза и Самир Геагеа, който досега е спазвал неутралитет, се съгласява да намеси Ливанския Фронт на страната на Аюн. Под прикритието на християнската артилерия част от корабите успешно пробиват блокадата.
След като многобройните опити на просирийските партизани да пробият линиите на маронитите не успяват, е взето решение за офанзива на редовната сирийска армия. Между 10-и и 13-и август градчето Сук ел-Гарб е подложено на особено интензивен обстрел, след което е щурмувано от сирийци, друзи, палестинци и бойци на CAO. Коалицията скоро пробива отбранителната линия, но контраатака на ливанската армия отхвърля нападателите на изходните им позиции. По време на битката Джумблат обявява че Сук ел-Гарб е "освободен от окупацията на ливанската армия" и насрочва пресконференция в града. При пристигането си журналистите са изненадани да научат че ливанската армия е постигнала решителна победа въпреки превъзходството на атакуващите.
Няколко месеца по-рано, през януари 1989 г., Арабската Лига назначава 6-членен високопоставен комитет по ливанските въпроси. Между членовете са кувейтският външен министър, саудитският и мароканският крал и алжирският президент. Задачата им е да изработят решение, задоволяващо всички страни в продължителната гражданска война.
През май комитетът се събира за първи път в Казабланка, но два месеца по-късно декларира че усилията му са стигнали "задънена улица" заради сирийската блокада. След нови дискусии комитетът договаря 7-точково спиране на огъня, което трябва да се проведе през септември и да е край на Освободителната война. След това ливанските представители трябва да се срещнат в Тайф, Саудитска Арабия, за по-нататъшни преговори.
След месец преговори, през октомври е формулирано съглашението Тайф. Два дни по-рано мюсюлманският депутат Назим Кадри е убит, след като публично призовава за сирийско изтегляне от Ливан. По същото време сунитски депутат заявява че сирийската интервенция е в противоречие с решенията на Арабската Лига и обвинява Дамаск в тежки престъпления. През следващите 24 часа около 200 негови поддръжници са арестувани в района на Триполи. Въпреки опитите на Сирия да саботира преговорите, през ноември ливанските представители се завръщат и парламентът одобрява текста на съглашението. Избран е и нов президент - маронитът от Згарта Рене Моауад (5-ти ноември), но генерал Аюн, действащ като временен премиер, не желае да предаде властта, разпуска парламента и отхвърля назначението на Моауад.
Също така Аюн се противопоставя на съглашението Тайф и отказва да го ратифицира. Главната му критика е че документът предвижда 2-годишен срок за "подпомагане на възстановителния процес и последващо изтегляне на сирийските сили до долината Бекаа", вместо пълна и незабавна евакуация. Срок за по-нататъшно изтегляне (след Бекаа) не е посочен. Също така според Аюн съглашението предвижда "просто прехвърлянето на правомощия от президента към премиера, без фундаментални реформи в политическата система". Следвайки отказа на Аюн, сирийски части започват да заемат позиции около християнската част на столицата. Тълпи от стотици хиляди ливанци се събират около президентския дворец като "жив щит" на Аюн, предусещайки сирийски опит за покушение. В демонстрациите вземат участие както християни, така и многобройни сунити и шиити, което е началото на първото политическо движение с наистина национален характер. Сунитски мюфтии държат всяка вечер пламенни речи пред тълпата.
Междувременно Моауад изпада в неловко положение, след като режимът в Дамаск започва агресивна телевизионна кампания срещу Аюн. Част от нападките в сирийската преса са толкова нелепи, че Моауад ги отхвърля публично. Непризнатият президент отказва да поведе преврат срещу Аюн, предпочита мирните преговори и е против сирийска въоръжена намеса. На 22-и ноември 1989 г. Рене Моауад намира смъртта си в детонацията на 250 кг експлозиви, заложени по маршрута му на връщане от празненствата по случай ливанската независимост. Експлозивите са трупани няколко дни в сладкарница край пътя, в сърцето на "сирийския" западен Бейрут. Задницата на президентския мерцедес е намерена на покрива на съседна сграда, а предницата - на 200 метра от мястото на експлозията. Разследване на убийството не е проведено.
Два дни по-късно парламентът се събира и излъчва наследник - Елиас Храуи, маронит от Цаале. Резултатите са предадени по сирийска радиостанция 10 минути преди да се проведе самото гласуване. На следващия ден Храуи назначава Салим ал-Хус за премиер, както и ново правителство. Въпреки международното признание на Елиас Храуи и правителството му, генерал Аюн отново отказва да признае легитимността им. В началото на декември Храуи официално го освобождава и от другия му пост - върховен командващ на армията, но по-голямата част от въоръжените сили отново остават лоялни към Аюн.
Началото на края (1990-1991 г.)
Война на елиминация
Ливанското население, уморено от безкрайните набези и стълкновения на милициите и сирийската окупация, застава масово на страната на Аюн. Демонстрациите около президентския дворец събират стотици хиляди всяка вечер. Самир Геагеа бързо започва да губи престиж сред редиците на Ливанския Фронт и започва да се изкушава от мисълта да се съюзи с правителството на Храуи. Подобен ход, смята той, би му осигурил правителствена длъжност, международно признание за LF и възможност да си възвърне контрола над маронитската общност. Геагеа не крие намеренията и публично заявява че ще се свърже с Храуи "ако нещата не станат с генерала". Сирия окуражава Храуи да приеме предложението.
През януари се появяват слухове че и други командири на Ливанския Фронт преговарят със САЩ и Сирия за евентуален ход срещу Микел Аюн. Не се знае доколко слуховете са били достоверни, но на 30-и януари Аюн решава да вземе превантивни мерки и обявява "оръжейно обединение", чийто смисъл е Ливанския Фронт да се разоръжи и влее в ливанската армия. За Самир Геагеа това означава война. Незабавно LF атакува и превзема казарми, бази и оръжейни складове из страната. Генерал Аюн се е готвил за война срещу сирийците и ударът е пълна изненада. Военновъздушната база Адма е превзета и целият хеликоптерен флот на армията е унищожен още в първия ден на кампанията.
Битката между ливанската армия и LF продължава от февруари до май 1990 г. Пристига голяма оръжейна пратка от Ирак, която трябва "да се разпредели по равно между армията и Ливанския фронт", но целта е най-вече да се подлее вода на сирийците. Огневата мощ на партизаните не отсъпва особено на тази на армията; количествата оръжие в източен Бейрут достигат най-високата си точка от началото на гражданската война. За сметка на това Аюн започва кампанията в неизгодна позиция и трябва да превзема отново териториите, паднали в хаоса на първите дни. Партизаните са наясно с ниската си популярност сред населението, но това само ги мотивира да се сражават още по-ожесточено.
След като си връща крайбрежната зона Матн и казармите в Дибие през февруари, Аюн се насочва към Джоиние. Но тридневните сражения оставят инфраструктурата на града толкова разрушена, че се налага да избере заобиколния път през планините Шуф, което дава възможност на партизаните да се прегрупират. Напредването в планински район и обилен снеговалеж е бавно, но към края на месеца Аюн излиза на позиции в източен Бейрут и щурмува главната база на Ливанския Фронт в Ашрафия. Във всеки щурм участват около 1000 войници и десетки бронирани машини. Ашрафия е превзета, но Аюн остава без муниции за новите си американските гаубици; налага се да разчита на доставените от Ирак стари съветски оръдия. Към 1-ви март загубите на Аюн наброяват 32 офицери, 251 войници, 40 танка, 10 бронетранспортьора и 11 хеликоптера, а още 35 бронирани машини са повредени.
Парадоксът е че двете най-добре въоръжени сили в Ливан, тези които най-успешно могат да се противопоставят на Сирия, се сражават една с друга. Мнозина от бойците в двата лагера се познават, някои дори са роднини; дезертьорството е често срещано явление. До края на април Аюн остава с половината от началните си сили. Загубил е морските си бази, авиацията, голяма част от оръжейните складове и 25% от танковете си. Сирия потрива ръце и чака двете страни да отслабнат дотолкова, че да се бъдат принудени да избират между приемане на съглашенията Тайф и военен погром. През април и май конфликтът остава позиционен, тъй като и двете страни могат единствено да се обстрелват с артилерия, което правят безспирно. Накрая Ирак спонсорира спиране на огъня, но християнското общество в Ливан е разсечено на две за дълго време, може би завинаги. Убити са около 900 души и около 3000 - ранени, а огромен брой бежанци - 320 000, напуска родните си места по време на тази "война на елиминация", както я нарича Самир Геагеа.
На 9-ти април Ливанския Фронт съобщава че е готов да подпише съглашенията Тайф и да предаде институциите под негов контрол в ръцете на паралелното правителство в западен Бейрут. Аюн е в безизходно положение и не може да направи нищо.
На международната сцена се случват събития, оказващи силно влияние върху вътрешния ливанския конфликт. Преди фаворит на САЩ, генерал Аюн губи симпатиите на американците. Назряват далеч по-важните от американска гледна точка събития в Кувейт и Саудитска Арабия. С разпадането на източния блок и отслабването на СССР, администрацията на Буш възнамерява да въдвори амбициозен "нов ред" в Близкия Изток. В назравящия конфликт с Ирак Сирия е важен съюзник и съответно става обект на ухажване от страна на САЩ. Сирийски контингент дори е разположен в Саудитска Арабия. В тази постановка генерал Аюн е незначителна фигура. На 13-и септември 1990 г. Джеймс Бейкър посещава Дамаск, а по-късно Асад провежда първата си визита в Техеран, за да потвърди съгласието на Иран за военна операция срещу Ирак. Срещу сирийското сътрудничество на Асад е даден негласен карт-бланш да разреши "ливанския въпрос" с каквито средства намери за добре.
Сирия и правителството на Храуи действат предпазливо, желаейки да дадат последен шанс на Аюн да приеме съглашенията. Ливанският Фронт напълно съдейства на сирийците, като между Асад и пратеникът на LF в Дамаск Джордж Саада разцъфтява такава дружба, че последният дори е помолен "да не ни лишава[сирийците] от компанията си прекалено дълго".
На 21-и август ливанският парламент събира нужните 2/3 от гласовете и ратифицира съглашенията Тайф. Националната Асамблея и президентът Храуи потвърждават на свои ред и осъществяването на реформите започва. Членовете на Асамблеята са увеличени от 99 на 108 и разделени по равно между християни и мюсюлмани. През септември Ливанския Фронт официално предава властта над териториите си в ръцете на правителството на Храуи. На 28-и септевмри правителството демонстрира авторитета си, блокирайки зоната под контрол на Аюн.
Следва:
1986-1987 г.
Пакс Сириана
На 4-и юли 1986 г. сирийски войски (около 500 войници) се разполагат в западен Бейрут за първи път след прогонването им от IDF през 1982 г. Премахнати са КПП-та и са конфискувани част от оръжията на различни фракции. Редът е временно възстановен, но през февруари 1987 г. отново избухват сблъсъци, този път между друзи и шиити. И двете страни използват танкове Т-54, доставени им от Сирия. 5 дни бушуват сражения в невиждан до този момент мащаб. Голяма част от западен Бейрут е обхваната от пламъци, а убитите са над 700.
Сирия се намесва решително, като използва безредиците, за да разшири контрола си и над нови територии. Още 7500 войници са изпратени в столицата. Само в първите два дни на полицейската операция са застреляни 15 бойци от различни ливански милиции и са арестувани местните командири. На 24-и февруари са атакувани и офисите на Хизбула, където са убити 18 бойци.
До средата на 1987 г. сирийската армия установява пълен контрол над столицата и прилежащите и транспортни възли. Командващият сирийските сили в Ливан, генерал Гази Канаан, заявява че е дошъл краят на партизанската власт и че редът и сигурността в Ливан ще са главен приоритет за Сирия. Интервенцията е обявена за "безсрочна".
Щурмът на Ашрафия
Рано сутринта на 27-и септември 1986 г. тайно завърналият се от Дамаск Ели Хобейка прави опит да си върне властта над Ливанския Фронт. Съединение от близо 3000 негови поддръжници преминават Зелената линия от запад на изток с подкрепата на левите сили и сирийската армия. Целта е щаба на LF в Ашрафия. Предната нощ малък отряд изненадва бойците на Самир Геагеа и осигурява "плацдарм" за основните сили. Хобейка напредва до площада Сасин, където е спрян от лоялистите на Геагеа, които скоро преминават и в контраатака. В 10:30 ливански самолети прелитат над Ашрафия, а 10-а бригада на ливанската армия се намесва на страната на LF. До обяд нападателите са спряни напълно. Хобейка панически звъни в щаба на сирийците, от където го увещават да издържи няколко часа, докато пристигне помощ. Но вече започналото отстъпление скоро се превръща в бягство. Ливанската армия затваря обръча и по-малко от половината хора на Хобейка успяват да избягат обратно отвъд Зелената линия, останалите се предават. Самият Хобейка също се измъква и остава под сирийска закрила в Цаале.
1988-1989 г.
Възходът на генерал Аюн
С изтичането на президентския мандат на Джемаел назрява нова политическа криза - различните ливански фракции не могат да се споразумеят за наследник, а Сирия отхвърля компромисните кандидати. В края на краищата мандатът на Джемаел изтича в полунощ на 22-и септември 1988 г. и в първите минути на 23-и той назначава генерал Микел Аюн за временен премиер, докато бъдат проведени избори. Настоящият просирийски премиер, Салим ал-Хос, отхвърля назначението и продължава да действа като премиер от западен Бейрут. Според ливанския Национален Пакт, правото е на страната на Джемаел и Аюн е законният премиер; дори съществува аналогичен прецедент от 1952 г. Но от този момент Ливан се оказва с две паралелни правителства - християнско в източен Бейрут и мюсюлманско в западен. Опитите за провеждане на избори са последователно проваляни или от въоръжените милиции или от Сирия. Аюн разбира че нормализацията няма да настъпи преди да бъдат овладяни тези два фактора и започва да действа за намаляване влиянието им във вътрешната политика на страната.
През февруари 1989 г. Аюн нарежда на армията да затвори нелегалните пристанища на Ливанския Фронт. Армията започва въоръжена кампания срещу LF на 14-и и след двудневни сражения милициите признават подчинението си пред Аюн, предават пристанището на Бейрут в ръцете на официалната власт (за първи път от началото на бойните действия), както и се отказват от други източници на "такси".
В началото Сирия приветства удара срещу LF, но Аюн нарежда изатварянето на всички нелегални пристанища по краибрежието, което включва и тези на просирийските групировки, които отказват да се подчинят. Целта му е да принуди всички да използват легалното пристанище в Бейрут; на 6-и март скромният ливански флот започва морска блокада и лов на контрабандисти. Просирийските групировки и сирийската армия отговарят с подновяване обстрела на източен Бейрут. На 14-и март е обстрелян комплекса на Юнеско в западен Бейрут, при което загиват десетки цивилни. Мюсюлманите обвиняват Аюн за нападението, но в комплекса са открити неизбухнали 160 и 240 мм снаряди, с каквито оръдия разполага единствено сирийската армия.
На 14-и май сунитският мюфтия шейх Хасан Калед публично обвинява Сирия за обстрела на Бейрут и убийствата в комплекса на Юнеско. Два дни по-късно шейхът е убит в зрелищен атентат с кола-бомба, натоварена с 300 кг експлозив. Освен него, загиват 21 цивилни и 76 са ранени. Сирийски натиск прекратява разследването на убийството.
Освободителната война и съглашенията Тайф
След три седмици на непрестанен обстрел, генерал Аюн обявява "Освободителна война" (14-и март 1989 г.). Артилерийският обстрел продължава 7 месеца - сирийците и мюсюлманските милиции обстрелват източен Бейрут, а ливанската армия и части на LF - сирийски позиции в западен Бейрут и планината Шуф. В артилерийските дуели са убити над 1000 души, а хиляди са ранени. Сирия налага морска и сухопътна блокада на християнските територии. Пристанището на Бейрут е блокирано по море и обстрелвано откъм сушата.
И двете страни в конфликта срещат нарастващи трудности: Аюн търпи спад в популярността си поради затварянето на пристанището, а Сирия е изправена пред международен натиск и нарастващи логистични проблеми. В началото на юли се появяват слухове че се готви пратка на ракети Frog-7 (Луна) от Ирак за силите на Аюн. В обсега им влиза Дамаск и сирийците затягат морската блокада. От базата в Триполи са развърнати няколко брегови катера, които обстрелват и задържат приближаващи се кораби. Към края на месеца в източен Бейрут назрява хуманитарна криза и Самир Геагеа, който досега е спазвал неутралитет, се съгласява да намеси Ливанския Фронт на страната на Аюн. Под прикритието на християнската артилерия част от корабите успешно пробиват блокадата.
След като многобройните опити на просирийските партизани да пробият линиите на маронитите не успяват, е взето решение за офанзива на редовната сирийска армия. Между 10-и и 13-и август градчето Сук ел-Гарб е подложено на особено интензивен обстрел, след което е щурмувано от сирийци, друзи, палестинци и бойци на CAO. Коалицията скоро пробива отбранителната линия, но контраатака на ливанската армия отхвърля нападателите на изходните им позиции. По време на битката Джумблат обявява че Сук ел-Гарб е "освободен от окупацията на ливанската армия" и насрочва пресконференция в града. При пристигането си журналистите са изненадани да научат че ливанската армия е постигнала решителна победа въпреки превъзходството на атакуващите.
Няколко месеца по-рано, през януари 1989 г., Арабската Лига назначава 6-членен високопоставен комитет по ливанските въпроси. Между членовете са кувейтският външен министър, саудитският и мароканският крал и алжирският президент. Задачата им е да изработят решение, задоволяващо всички страни в продължителната гражданска война.
През май комитетът се събира за първи път в Казабланка, но два месеца по-късно декларира че усилията му са стигнали "задънена улица" заради сирийската блокада. След нови дискусии комитетът договаря 7-точково спиране на огъня, което трябва да се проведе през септември и да е край на Освободителната война. След това ливанските представители трябва да се срещнат в Тайф, Саудитска Арабия, за по-нататъшни преговори.
След месец преговори, през октомври е формулирано съглашението Тайф. Два дни по-рано мюсюлманският депутат Назим Кадри е убит, след като публично призовава за сирийско изтегляне от Ливан. По същото време сунитски депутат заявява че сирийската интервенция е в противоречие с решенията на Арабската Лига и обвинява Дамаск в тежки престъпления. През следващите 24 часа около 200 негови поддръжници са арестувани в района на Триполи. Въпреки опитите на Сирия да саботира преговорите, през ноември ливанските представители се завръщат и парламентът одобрява текста на съглашението. Избран е и нов президент - маронитът от Згарта Рене Моауад (5-ти ноември), но генерал Аюн, действащ като временен премиер, не желае да предаде властта, разпуска парламента и отхвърля назначението на Моауад.
Също така Аюн се противопоставя на съглашението Тайф и отказва да го ратифицира. Главната му критика е че документът предвижда 2-годишен срок за "подпомагане на възстановителния процес и последващо изтегляне на сирийските сили до долината Бекаа", вместо пълна и незабавна евакуация. Срок за по-нататъшно изтегляне (след Бекаа) не е посочен. Също така според Аюн съглашението предвижда "просто прехвърлянето на правомощия от президента към премиера, без фундаментални реформи в политическата система". Следвайки отказа на Аюн, сирийски части започват да заемат позиции около християнската част на столицата. Тълпи от стотици хиляди ливанци се събират около президентския дворец като "жив щит" на Аюн, предусещайки сирийски опит за покушение. В демонстрациите вземат участие както християни, така и многобройни сунити и шиити, което е началото на първото политическо движение с наистина национален характер. Сунитски мюфтии държат всяка вечер пламенни речи пред тълпата.
Междувременно Моауад изпада в неловко положение, след като режимът в Дамаск започва агресивна телевизионна кампания срещу Аюн. Част от нападките в сирийската преса са толкова нелепи, че Моауад ги отхвърля публично. Непризнатият президент отказва да поведе преврат срещу Аюн, предпочита мирните преговори и е против сирийска въоръжена намеса. На 22-и ноември 1989 г. Рене Моауад намира смъртта си в детонацията на 250 кг експлозиви, заложени по маршрута му на връщане от празненствата по случай ливанската независимост. Експлозивите са трупани няколко дни в сладкарница край пътя, в сърцето на "сирийския" западен Бейрут. Задницата на президентския мерцедес е намерена на покрива на съседна сграда, а предницата - на 200 метра от мястото на експлозията. Разследване на убийството не е проведено.
Два дни по-късно парламентът се събира и излъчва наследник - Елиас Храуи, маронит от Цаале. Резултатите са предадени по сирийска радиостанция 10 минути преди да се проведе самото гласуване. На следващия ден Храуи назначава Салим ал-Хус за премиер, както и ново правителство. Въпреки международното признание на Елиас Храуи и правителството му, генерал Аюн отново отказва да признае легитимността им. В началото на декември Храуи официално го освобождава и от другия му пост - върховен командващ на армията, но по-голямата част от въоръжените сили отново остават лоялни към Аюн.
Началото на края (1990-1991 г.)
Война на елиминация
Ливанското население, уморено от безкрайните набези и стълкновения на милициите и сирийската окупация, застава масово на страната на Аюн. Демонстрациите около президентския дворец събират стотици хиляди всяка вечер. Самир Геагеа бързо започва да губи престиж сред редиците на Ливанския Фронт и започва да се изкушава от мисълта да се съюзи с правителството на Храуи. Подобен ход, смята той, би му осигурил правителствена длъжност, международно признание за LF и възможност да си възвърне контрола над маронитската общност. Геагеа не крие намеренията и публично заявява че ще се свърже с Храуи "ако нещата не станат с генерала". Сирия окуражава Храуи да приеме предложението.
През януари се появяват слухове че и други командири на Ливанския Фронт преговарят със САЩ и Сирия за евентуален ход срещу Микел Аюн. Не се знае доколко слуховете са били достоверни, но на 30-и януари Аюн решава да вземе превантивни мерки и обявява "оръжейно обединение", чийто смисъл е Ливанския Фронт да се разоръжи и влее в ливанската армия. За Самир Геагеа това означава война. Незабавно LF атакува и превзема казарми, бази и оръжейни складове из страната. Генерал Аюн се е готвил за война срещу сирийците и ударът е пълна изненада. Военновъздушната база Адма е превзета и целият хеликоптерен флот на армията е унищожен още в първия ден на кампанията.
Битката между ливанската армия и LF продължава от февруари до май 1990 г. Пристига голяма оръжейна пратка от Ирак, която трябва "да се разпредели по равно между армията и Ливанския фронт", но целта е най-вече да се подлее вода на сирийците. Огневата мощ на партизаните не отсъпва особено на тази на армията; количествата оръжие в източен Бейрут достигат най-високата си точка от началото на гражданската война. За сметка на това Аюн започва кампанията в неизгодна позиция и трябва да превзема отново териториите, паднали в хаоса на първите дни. Партизаните са наясно с ниската си популярност сред населението, но това само ги мотивира да се сражават още по-ожесточено.
След като си връща крайбрежната зона Матн и казармите в Дибие през февруари, Аюн се насочва към Джоиние. Но тридневните сражения оставят инфраструктурата на града толкова разрушена, че се налага да избере заобиколния път през планините Шуф, което дава възможност на партизаните да се прегрупират. Напредването в планински район и обилен снеговалеж е бавно, но към края на месеца Аюн излиза на позиции в източен Бейрут и щурмува главната база на Ливанския Фронт в Ашрафия. Във всеки щурм участват около 1000 войници и десетки бронирани машини. Ашрафия е превзета, но Аюн остава без муниции за новите си американските гаубици; налага се да разчита на доставените от Ирак стари съветски оръдия. Към 1-ви март загубите на Аюн наброяват 32 офицери, 251 войници, 40 танка, 10 бронетранспортьора и 11 хеликоптера, а още 35 бронирани машини са повредени.
Парадоксът е че двете най-добре въоръжени сили в Ливан, тези които най-успешно могат да се противопоставят на Сирия, се сражават една с друга. Мнозина от бойците в двата лагера се познават, някои дори са роднини; дезертьорството е често срещано явление. До края на април Аюн остава с половината от началните си сили. Загубил е морските си бази, авиацията, голяма част от оръжейните складове и 25% от танковете си. Сирия потрива ръце и чака двете страни да отслабнат дотолкова, че да се бъдат принудени да избират между приемане на съглашенията Тайф и военен погром. През април и май конфликтът остава позиционен, тъй като и двете страни могат единствено да се обстрелват с артилерия, което правят безспирно. Накрая Ирак спонсорира спиране на огъня, но християнското общество в Ливан е разсечено на две за дълго време, може би завинаги. Убити са около 900 души и около 3000 - ранени, а огромен брой бежанци - 320 000, напуска родните си места по време на тази "война на елиминация", както я нарича Самир Геагеа.
На 9-ти април Ливанския Фронт съобщава че е готов да подпише съглашенията Тайф и да предаде институциите под негов контрол в ръцете на паралелното правителство в западен Бейрут. Аюн е в безизходно положение и не може да направи нищо.
На международната сцена се случват събития, оказващи силно влияние върху вътрешния ливанския конфликт. Преди фаворит на САЩ, генерал Аюн губи симпатиите на американците. Назряват далеч по-важните от американска гледна точка събития в Кувейт и Саудитска Арабия. С разпадането на източния блок и отслабването на СССР, администрацията на Буш възнамерява да въдвори амбициозен "нов ред" в Близкия Изток. В назравящия конфликт с Ирак Сирия е важен съюзник и съответно става обект на ухажване от страна на САЩ. Сирийски контингент дори е разположен в Саудитска Арабия. В тази постановка генерал Аюн е незначителна фигура. На 13-и септември 1990 г. Джеймс Бейкър посещава Дамаск, а по-късно Асад провежда първата си визита в Техеран, за да потвърди съгласието на Иран за военна операция срещу Ирак. Срещу сирийското сътрудничество на Асад е даден негласен карт-бланш да разреши "ливанския въпрос" с каквито средства намери за добре.
Сирия и правителството на Храуи действат предпазливо, желаейки да дадат последен шанс на Аюн да приеме съглашенията. Ливанският Фронт напълно съдейства на сирийците, като между Асад и пратеникът на LF в Дамаск Джордж Саада разцъфтява такава дружба, че последният дори е помолен "да не ни лишава[сирийците] от компанията си прекалено дълго".
На 21-и август ливанският парламент събира нужните 2/3 от гласовете и ратифицира съглашенията Тайф. Националната Асамблея и президентът Храуи потвърждават на свои ред и осъществяването на реформите започва. Членовете на Асамблеята са увеличени от 99 на 108 и разделени по равно между християни и мюсюлмани. През септември Ливанския Фронт официално предава властта над териториите си в ръцете на правителството на Храуи. На 28-и септевмри правителството демонстрира авторитета си, блокирайки зоната под контрол на Аюн.
Следва:
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
