Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.09.2012 00:30 - Ливанската гражданска война (1975 - 1991 г.) Част 8
Автор: istoriata Категория: История   
Прочетен: 1970 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 22.09.2012 00:42


Продължава:

Втори кръг преговори в Лузон


Конференцията обаче се оказва пълен провал. Още в началото Джумблат предизвиква скандал, като нарежда ливанският флаг пред мястото му да бъде заменен с друзки. След това прекарва повечето от деня в суитата си, давайки интервю за списание "Плейбой". Следват 9 дни на безплодни разговори, често прекъсвани от коктейли и бюфети. Изглежда че никоя страна не желае да отстъпи ни най-малко от позициите си. Накрая преговорите се "взривяват", след като бившият президент Франджие отказва дори да обсъжда промяна в задължителната християнската принадлежност на ливанския президент. През това време, обиден от пренебрежението на останалите групи и едновременно с това окуражен от подкрепата на населенето, Ливанският Фронт обявява че "конференцията и нейният резултат не са от значение, понеже целят единствено затвърждаване на сирийската хегемония в Ливан". Християнските сили заявяват че са готови за война със Сирия и всичките и съюзници, на какво и да е цена. Същевременно расте и подозрителността на ЛФ към Амин Джемаел, особено след посещенията му в Дамаск. Християнските милиции се сражават срещу просирийските сили в западен Бейрут до края на април, когато е формирано "Правителство на Националното Обединение" под предстедателството на Рашид Карами. "Обединението" на това правителство се изразява в спорадичните събирания на министрите му на една и съща маса. Тепърва Сирия трябва да се справи със задачата да стабилизира придобивките си, но фиктивното "Обединено Правителство" за момента върши работа.

Съглашението Бикфая

На 18-и юни 1984 г. под сирийски надзор е прокарано още едно съглашение (известно като "Бикфая", където е подписан документът). Друзите и мюсюлманите настояват досегашният пост на върховен командващ на армията (запазен за християнин), да бъде заменен с мултиетнически военен съвет. Маронитите разбира се са против, но е постигнат следния компромис: постът началник на ГЩ остава запазен за маронит, но се създава 6-членен военен съвет, който ще назначава началниците на бригадно и дивизионно ниво. Нов началник на армията става Мишел Аюн. Също така е договорено основаването на нова разузнавателна агенция, наречена Национален Съвет на Сигурността. Началническият пост е резервиран за шиит. Военното разузнаване, традиционно управлявано от маронит, остава да действа като паралелен орган.

Надеждата че реформите ще доведат до стабилизация се оказват напразни - временно прекратеното насилие скоро се подновява. На 24-и август са атакувани саудитското и британското посолство в Бейрут. В западната част на града периодично избухват престрелки между сунити, шиити, друзи и маронити. Израелски въздушни удари срещу палестинската фракция на Абу Муса допълнително нагнетяват напрежението, на 23-и август при катастрофа загива генерал от друзки произход, а на всичкото отгоре на 30-и от сърдечен удар умира маронитският патриарх и основател на Катаеб, Пиер Джамаел. В християнската общност незабавно започва боричкането между претендентите за трона.

Сирия се оказва в ролята на помирител и се заема с въдворяването на ред. В долината Бекаа иранската гвардия и придатъка и Хизбула са смъмрени и усмирени, а в Триполи сирийската армия се намесва, за да прекрати сраженията между просирийската Арабска Демократична Партия и сунитските фундаменталисти от Туахид (Islamic Unification Movement).

На 20-и септември американското посолство става цел на бомбен атентат. Отново е използван микробус с екзплозиви, но този път охранител успява да простреля шофьора и бомбата детонира на 10 метра от сградата. Убити са 24 души, а други 90 са ранени. Сателитни снимки разкриват репетиции върху макет на посолството в долината Бекаа; американското разузнаване отново посочва Хизбула като извършител, с иранско и сирийско съдействие.

Преврат в Ливанския Фронт

Нарастват и разногласията между ЛФ и Амин Джемаел. Нежелаещ да допусне конкуренция, Джемаел крои планове за потушаване на бунтовническите настроения. Мандатът на водача на Ливанския Фронт Фади Фрем изтича през ноември 1984 г. и е заменен от Фуад Надер, който е племенник на Джемаел. Президентът смята че ще може да се справи с него и започва да оказва натиск над ЛФ да напуснат позициите си в Бейрут, между които жизнено важното пристанище на столицата. Напрежението ескалира при предложението за разпускането на КПП Барбара, чийто началник е Самир Геагеа. След няколко седмици на преговори Ливанският Фронт се съгласява да се изтегли от източен Бейрут в планините, но отказва да предаде останалите си позиции. Водачите на Катаеб посещават Дамаск през февруари 1985 г., което е посрещнато на нож от по-радикалните християни. Хората на Геагеа упорито отказват да напуснат КПП Барбара и на 11-и март 1985 г. Фуад Надер освобождава Геагеа от поста му и декларира че от сега нататък ЛФ ще действа независимо от Катаеб. Това е последната сламка за маронитските бойци и на следващия ден бунтът започва. Призори Геагеа и Хобейка повеждат поход срещу щаба на Катаеб, като с малки изключения, всичките им цели падат без съпротива. Оказва се че поддръжниците на Надер се броят на пръсти. За един ден практически всички гарнизони, медии и бизнеси на Катаеб попадат под контрола на Ливанския Фронт и Фуад Надер се съгласява да предаде командия пост. От този момент нататък Катаеб се превръща в чисто политическо движение, а ЛФ се оглавява от Самир Геагеа. Сирийската армия решава да не се намесва, понеже преценява че метежът не е директно насочен срещу Амин Джемаел.

Краят на Мурабитун и Войната за лагерите

Към края на 1984 г. започва да става очевидно че палестинците се опитват да възстановят политическото и военното си присъствие в Бейрут. След като израелските войски се изтеглят от Сидон (февруари 1985 г.) и Тир (март-април), аналогични процеси започват и там. Сирия не гледа с добро око на подобно развитие, тъй като "възкръсването" на палестинската полу-автономия в Бейрут и южната част от страната би могло да предизвика израелска реакция, особено ако процесът се асоциира с PLO. От начало просирийските групировки Сайка, PFLP-GC и Абу Муса биват окуражавани от патрона си и наистина бързо установяват водеща позиция в лагерите под директен сирийски контрол като Нахр ал-Баред и Бадауи; но в палестинските лагери извън сирийската територия скоро става очевидно че надделяват независимите групировки като Фатах, PFLP и DFLP. Шиитският Амал и друзката PSP също нямат доверие на палестинците след сблъсъците в южен Ливан в края на 70-те и началото на 80-те. За тях палестинското завръщане на сцената е недвусмислена заплаха за статута, които са си извоювали след събитията от 1982 г. Когато левите сили овладяват западен Бейрут, не пропускат да поставят въоръжени наблюдатели около палестинските лагери; същото се повтаря и след като IDF напуска южните градове Тир и Набатия.

Тъкмо когато напрежението в източен Бейрут спада, стрелбата в западен Бейрут започва отново (15-и април 1985 г.). Този път шиитите от Амал целят да затвърдят контрола си в мюсюлманската част на града и в тактически съюз с друзите от PSP атакуват сунитите от Мурабитун. Навремето страховитото военно крило на Независимото Насеритско Движение се предава за няколко дни и лидерът му, Ибрахим Кулайлат, е изпратен в изгнание. Добрите времена за насеристите са отминали отдавна - пан-арабизмът е изместен от нови и по-привлекателни идеологии. Мурабитун е една от последните ливански групировки, симпатизиращи на палестинското въоръжено присъствие в страната. Скоро след ликвидирането и, с подкрепата на Сирия Амал се обръща и срещу самите палестинци.

На 19-и май 1985 г. е даден първия изстрел от кампанията, станала известна като "Войната за лагерите". Случаен инцидент между палестински федаини и шиитски бойци в лагера Сабра бързо се разраства в тежки сражения в цялата околност. В този момент в лагерите Сабра, Шатила и Бурдж ал-Баражине се намират около 1000 въоръжени палестинци; силите на Амал в района наброяват 3000 бойци, към които по-късно се присъединяват близо 1000 редовни войници от ливанската армия, главно от "шиитската" 6-та бригада, но и от "християнската" 8-а бригада. Сирия обявява новата си политическа линия, наричайки сраженията "израелско-американски заговор, осъществен от Ясер Арафат".

До края на месец май, по-големите части от Сабра и Шатила падат в ръцете на шиитите, но след арабски и съветски натиск върху Сирия Арабската Лига се събира на извънредно заседание по въпроса на 8-и юни. Амал обявява едностранно спиране на огъня на другия ден, но обсадата на лагерите и престрелките продължават до 17-и юни. На тази дата в Дамаск представители на Амал и Палестинският Национален Фронт на Спасението подписват спиране на огъня. Жертвите до този момент са около 600 убити и 2000 ранени. С това приключва първата фаза на "войната". Корените на проблема не са адресирани и конфликтът просто продължава на друго място - в Сидон. В Бейрут кратки сражения избухват отново през септември и за около седмица в края март 1986 г.

След временно затишие, на 19-и май 1986 г. (точно година след началото на първата фаза) започва втората фаза на "Войната за лагерите". Въпреки че са снабдени от Сирия с танкове Т-54, Амал отново не успяват да постигнат решителна победа срещу палестинците. След дузина спирания на огъня боевете постепенно затихват и на 24-и юни ливанската армия и сирийски наблюдатели се разполагат на буферни позиции между враждуващите сили.

На 29-и септември 1986 г. нов инцидент между шиити и палестинци (или съзнателна провокация) край лагера Рашидия в покрайнините на Тир стартира третата и най-кръвопролитна фаза. След поставяне на ултиматум за разоръжаване и отхвърлянето му, Амал обгражда лагера и се опитва да го щурмува. До края на октомври сраженията обхващат също Бейрут и Сидон. Палестински отряд пробива обсадата на Сидон на 24-и ноември и заема стратегическа позиция в селото Магдуша. Слабостта на Амал става очевидна и според някои източници сирийски специални части се включват в боевете на страната на шиитите. Същевременно израелската авиация нанася многобройни удари по палестински позиции около Сидон.

Нови преговори с иранско посредничесто водят до спиране на огъня между Амал и Палестинския Национален Фронт на 15-и декември. Просирийските палестинки групировки се съгласяват да отстъпят позициите си в Магдуша, но Фатах (който не участва в преговорите) се опълчва и отказва. В последствие част от спорните територии са отстъпени от палестинците в полза на Хизбула и PNO, но в повечето обсадата и огъня скоро се подновяват. Обсадата на лагерите в Бейрут води до смъртта на неустановен брой цивилни от глад и болести, вероятно хиляди.
Накрая, на 21-и февруари 1987 г., първите 1000 от общо 7000 сирийски войници се нанасят в западен Бейрут. Сирийската армия заема шиитските позиции около палестинските лагери и започва последният кръг преговори, завършил с пълно примирие между Амал и PNSF на 7-ми април.

През двете години на "войната за лагерите" палестинците се съпротивляват упорито и с дискретната помощ на друзите издържат обсадата (около 25 000 палестински бежанци намират убежище в друзки териториите). Амал понася значителни човешки и политически щети, от които никога не се възстановява напълно. Във "войната за лагерите", както следва от официалния доклад на ливанското правителство, са загинали общо 3781 души, а 6787 са били ранени. Към тези цифри трябва да се прибавят и близо двете хиляди палестинци, убити във вътрешни борби между съперничещите си фракции.

IDF се изтегля

Някои израелски политици виждат в шиитската общност потенциален съюзник срещу палестинците, понеже и двете страни не желаят завръщането на PLO в южен Ливан, а и около 10% от членовете на SLA са шиити. В съответствие с това схващане съществува и план за създаването на шиитска буферна зона по модела на "Free Lebanon" на Саад Хадад (който умира от рак в началото на 1984 г. и е наследен от генерал Антоан Лахад). Този план обаче не е се реализира, след като повечето от шиитите минават на страната на радикални групировки като Хизбула и се противопоставят ожесточено на израелското присъствие в страната. Поради нарастващите загуби в безплодни градски сражения, на 16-и февруари 1985 г. IDF започва постепенното изтегляне на юг. Първата фаза представлява изтегляне на всички войски намиращи се северно от река Литани, включително евакуация от Сидон. За да избегнат междуособните борби, местните милиции излъчват специален комитет, който да съблюдава прехвърлянето на града под юрисдикцията на ливанската армия. В деня след израелската евакуация в Сидон мирно се нанася армейско съединение от около 3000 войници, главно от "шиитската" 12-а бригада. Но отстъплението води до незабавна ескалация в районите все още под израелски контрол, особено в Тир през месец март. Под засилващият се огън на различните групировки, кабинетът обявява краен срок за евакуацията и побързва да изтегли армията от останала част на южен Ливан. Запазена е само зона за сигурност с дълбочина 5-10 км под контрола на SLA и малки отряди израелски войници и инструктори.

Мирната обстановка в евакуираните територии е краткотрайна. През март и април в околностите на Сидон избухват нови сражения между християни и мюсюлмани. Както LF, така и друзко-шиитско-палестинската коалиция желаят да са господари в района: контрол над магистралата Бейрут-Сидон и крайбрежните селца осигуряват "излаз на море", достъп до международните пазари, контрабанда и оръжейни доставки. Споменът за кланетата в Дамур през 1976 г. е жив и дава допълнителна мотивация на сражаващите се маронити. Армията се намесва, но е неспособна да въдвори ред. На 24-и април, след 40-дневни боеве, Ливанският Фронт започва да отстъпва под натиска на палестинци и пан-арабисти и християнските селища започват да падат едно след друго. Десетки села са разграбени и опожарени в следващите дни. В най-големия погром за християнските сили от 1983 г. насам, според оценките на ООН, между 10 000 и 20 000 души загубват домовете си. В грабежа се включват дори жители на Сидон и Бейрут, пристигащи специално с коли и камиони, за да товарят покъщина и друга плячка. Част от бежанците се насочват към Джезин, който е под контрола на SLA, други бягат на юг към израелската зона за сигурност. Точният брой на избитите цивилни е неизвестен, но се оценява на няколко стотици.

Отзвукът в LF и Тристранното съглашение

Погромът над християнското население в южен Ливан е тежък удар за престижа на Ливанския Фронт. Опозореният Самир Геагеа, току-що поел длъжността "върховен командващ", е подложен на яростна критика от съперника си Ели Хобейка и е принуден да отстъпи жадувания пост. Хобейка е избран за негов наследник на 9-и май и почти веднага започва опитите да прокара просирийска политическа линия. След като на 9-и септември посещава Дамаск, висшите функционери на LF започват да го гледат с нарастващо подозрение.

В края на 1985 г. Сирия инициира нов кръг преговори между враждуващите ливански групировки с цел да се прекрати безкрайната гражданска война. На 28-и декември в Дамаск представителите на най-силните групировки (Набих Бери от Амал, Уалид Джумблат от PSP и Ели Хобейка от LF) подписват Тристранното съглашение (The Tripartite accord). Договорено е незабавно спиране на огъня и обща декларация за край на войната в рамките на една година. Нелегалните милиции трябва да се разоръжат и разпуснат, а отговорна за сигурността и реда ще е "реформираната и религиозно-интегрираната ливанска армия, с подкрепата на сирийските въоръжени сили". Също така съглашението намеква за "задълбочаване на сътрудничеството (между Ливан и Сирия, б.моя) в сферите на военното дело, международните отношения и националната сигурност". По-нататъшните реформи включват: отмяна на старата формула за разделение на властите на етническо-религиозен принцип, замяната и с "управление на мнозинството и представяне на малцинствата", формирането на двукамерен парламент, и други.

За разлика от предишните съглашения, това е подписано от военначалниците, а не от цивилните политици. В договореностите могат да се открият много причини за оптимизъм, но и много предпоставки за бъдещи конфликти. Мнозина от ливанските политици виждат в Тристранното съглашение амбиции за създаването на Велика Сирия. Най-ожесточено се противопоставят сунитите, които разполагат с политическо влияние, но незначителни въоръжени сили, след като милицията им Мурабитун е разгромена по-рано същата година.

Джемаел отказва да признае легитимността на съглашението и е подкрепен от Геагеа (свален от поста си 8 месеца по-рано заради анти-сирийската си позиция). В лагера на християните започва нова вътрешна борба между привържениците на Самир Геагеа и Ели Хобейка, в която анти-сирийските настроения надделяват. Открити са документи, свидетелстващи че той от доста време е действал като сирийски агент. На 16-и януари 1986 г. Ели Хобейка бяга в Париж, а по-късно намира убежище в Дамаск. Провалът е звучна плесница за режима на Асад, който отговаря с атаки срещу християнските селища в Ливан чрез подчинените си партизански групировки. Серия от коли-бомби експлодират по улиците на източен Бейрут, президентския дворец и родния град на Джемаел, Бикфая, са подложени на обстрел, но християнската общност застава на страната на Джемаел. Тристранното съглашение така и не бива реализирано.

Самир Геагеа, замаян от връщането си на власт, отправя предизвикателство срещу авторитета на самия Джемаел и партията Катаеб. През юли 1986 г. обявява създаването на своята "Free Lebanon Army". Но лоялистите на LF се опълчват срещу намеренията му.

Следва:



Гласувай:
2



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: istoriata
Категория: История
Прочетен: 395384
Постинги: 71
Коментари: 145
Гласове: 95
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031