Постинг
22.09.2012 00:30 -
Ливанската гражданска война (1975 - 1991 г.) Част 7
Автор: istoriata
Категория: История
Прочетен: 2743 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 22.09.2012 00:40
Прочетен: 2743 Коментари: 0 Гласове:
2
Последна промяна: 22.09.2012 00:40
Продължава:
Съглашенията от 17-и май и другите събития през 1983 г.
На 18-и април 1983 г. по обяд Бейрут отново е разтърсен от мощна експлозия. Микробус натоварен с около тон експлозиви се врязва в американското посолство и срива 7-етажната сграда. От ударната вълна преминаващ наблизо джип на ливанската армия просто изхвърча в морето. Убити са 63 души, от които 17 американци; това е първия известен самоубийствен атентат в страната; 10 минути след екслозията Ислямски Джихад поема отговорност за удара и декларира: "Операцията е част от кампанията на иранската революция срещу империалистическото присъствие в света. Ще продължим борбата срещу империалистическото присъствие в Ливан, включително и срещу мултинационалните сили". От разследването по случая става ясно че американските разузнавателни служби са знаели за предстояща операция, включително паричен превод от $25 000 за целта, но не и мястото и датата на атаката.
Американският посланник премества офиса в личния си апартамент и продължава парламентьорската си работа между израелското и ливанското правителсво. Израел до момента настоява за мирен договор от типа на съглашенията Кемп Дейвид с Египет и установяване на пълни дипломатически отношения, но сега се съгласява и само с "нормализация на отношенията" и отмяна на военното положение между двете държави. SLA се предвижда да се влее в ливанската армия, а IDF да се изтегли напълно от страната. САЩ обаче отказват да включат Сирия в съглашението, страхувайки се че израелско-сирийските спорове ще доведат до задънена улица. Вместо това се предвиждат отделни преговори след като съглашението от 17-и май е подписано; но усещайки накъде отиват нещата, Асад остро се противопоставя на американската инициатива. Виждайки как сирийският отказ блокира целия процес, Джемаел отпрява протестни ноти до Дамаск и Арабската Лига (4-и юни), посочвайки че формалната организация ADF вече не съществува.
В отговор на 23-и юли 1983 г. Сирия обявява създаването на National Salvation Front (NSF), обхващащ друзите на Джумблат, част от шиитите (Набих Бери), част от сунитите (Рашид Карами), част от християните (Сюлейман Франджие) и няколко просирийски леви групировки. Коалицията NSF, заедно със сирийската армия, контролира много по-голяма част от ливанската територия, отколкото правителството на Джемаел. За да демонстрират мощта си, друзите изстрелват артилерийски залп по християнските части на Бейрут (под прикритието на нощта).
Към лятото на "83 г. от миналогодишния оптимизъм не е останала и следа. Става очевидно че нестабилната коалиция NSF, иначе съставена от враждебни една към друга фракции, е насочена срещу общия враг Израел. През юли и август поне двайсет коли-бомби се взривяват по улиците на Бейрут, убивайки над 70 души; тероризмът става все по-чест и по-безкруполен; атакувани са болници, хотели, джамии, телевизионни станции и пазари; ливанският премиер се измъква на косъм при един от атентатите. MNF до момента е приеман от ислямското население като закрилник от IDF. С наближаващото изтегляне на израелците обаче се "превръща" в противник в недовършената война срещу правителството на Джемаел и от август нататък американските позиции попадат под ежедневен обстрел с минохвъргачки и ракетни установки. Ливанската армия подновява сраженията с друзките и шиитски бойци в южните предградия на Бейрут и познатият тътен на сраженията бързо се завръща в столицата.
Арафат напуска Ливан
Междувременно настъпват брожения в редиците на PLO. Част от членовете са разочаровани от бързата победа на IDF през миналата година и желаят разследване на причините, довели до краха. Асад на свой ред не желае прекалено независима PLO, също критикува Арафат че не се е сражавал "до горчивия край" и дори го подозира в стремеж към стратегически съюз с Йордания, който би подкопал сирийското влияние в региона. Съответно в първите месеци на 1983 г. Сирия започва да подкрепя анти-арафатските фракции в PLO.
На 9-ти май висш командир във Фатах, Саид Муса Мурага (Абу Муса), призовава намиращите се в Бекаа бойци да не изпълняват заповедите на централното командване. Отначало ЦК на Фатах пренебрегва инцидента, но в кратък срок около 20% от бойците на PLО престават да се подчиняват. Централният Комитет прекъсва снабдяването на проблематичните части, но е твърде късно - бунтовниците превземат складове на Фатах в долината Бекаа и Дамаск. Към края на юни избухват първите открити сражения между лоялисти и метежници, като вторите скоро овладяват няколко селища в Бекаа и прекъсват магистралата Дамаск-Бейрут.
Сирия и Либия, отначало тайно, а после и открито, симпатизират на анти-арафатския лагер. Арафат изразява протест и резултатът е, че бива депортиран от Сирия (24-и юни); намира убежище в Тунис, пътьом претърпявайки опит за покушение. На 27-и сирийците ликвидират командира на Фатах в Ливан, Саад Сайел, лоялен на Арафат. Към бунтовниците на Абу Муса открито се присъединяват просирийските групировки ас-Сайка и PLA, PFLP-GC и дори някои части на редовната армия (на Сирия).
Арабската Лига неуспешно се опитва да договори примирие докато лятото се източва. Лоялистите постепенно са изтласкани на север от Бекаа и се укрепяват в двата бежански лагера Нахр ал-Баред и Бадауи, в покрайнините на Триполи. Към края на лятото само около 4000 бойци остават верни на Арафат, останалите се присъединяват към въстанниците или са убити. В края на септември самият Арафат се обръсва и пристига инкогнито в Триполи, за да ръководи лично отбраната. През октомври се завързват ожесточени сражения около двата лагера и на 6-и ноември, след тридневен щурм, подкрепен от сирийска артилерия, Нахр ал-Баред пада. След кратко прекъсване за прегрупиране, започва щурмът на Бадауи, който се увенчава с успех на 16-и. Лоялистите се оттеглят в Триполи и се готвят за решителен отпор. Сирийската и бунтовническа артилерия се пренасочва от лагерите към града и започва систематична бомбардировка.
На този етап Арафат е загубил всичките си съюзници в страната, с изключение на местната сунитска милиция IUM. Ливанските фракции настояват за изгонването му от страната, всяка от свои съобрежения. Същевременно арабски страни призовават Сирия да спре атаките, страхувайки се че PLO ще попадне под пълен сирийски контрол. Международната общност на свой ред призовава страните да спрат разрушенията и убийствата на цивилни. На 25-и ноември лоялисти, бунтовници и сирийци се съгласяват да спрат огъня и да започнат преговори под саудитски надзор. Арафат е принуден да евакуира града, което става факт около месец по-късно. Миналогодишните сцени от Бейрут се повтарят. На 20-и декември 1983 г. Ясер Арафат, заедно с около 4000 въоръжени бойци, напуска Триполи с гръцки кораби, под флага на ООН и с военен ескорт от френски съдове. Лоялистите намират убежище в Тунис, Северен Йемен и Алжир.
Планинската война
Под прикритието на израелското нахлуване, маронитските милиции решават да разширят контрола си над християнските селища в планината Шуф, традиционна територия на друзите. Спорадичните престрелки между LF и друзката PSP зачестяват през 1983 г. Амин Джемаел предлага да разположи ливанската армия в Шуф като буфер между християнските и друзките милиции, но Джумблат отказва с довода че армията ще съдейства на християните. Със сирийска подкрепа, PSP започва да подготвя голяма лятна офанзива, целяща да ликвидира християнското присъствие в района. Атаките започват през август и на 3-ти септември IDF се изтегля на юг от планината. Ливанската армия е известена за евакуацията само 24 часа по-рано и не е готова да заеме опразнените позиции. Когато разбира че се готви голяма друзка офанзива, вече е късно за противодействие и християнското население започва панически да напуска селищата си. Армията се оказва изненадана и неподготвена да спре мощното настъпление на Джумблат. В офанзивата участват палестински партизани, членове на SSNP, шиитски и друзки бойци, както и сирийски военни в цивилни дрехи; сирийската армия предоставя и артилерийска и въздушна поддръжка. Десните сили търпят тежки поражения, губейки над 150 бойци за един ден; на 7-и септември пада Бамдун и в последвалите кланета загиват около 200 цивилни, много от тях - чрез прерязване на гърлото. След това атакуващите обсаждат 40-хилядния град Диер ал-Камар, отбраняван от около 1000 фалангисти. Друзите се възползват от пълния си контрол в планината Шуф и провеждат прочистване на християнското население, като своебразно отмъщение за кланетата от 1860-а година! До средата на септември са документирани над 500 случая на убити цивилни, а десетки хиляди се превръщат в бежанци. На 11-и септември, по време на реч изнесена в Дамаск, Джумблат декларира целите си: "С помоща на нашите сирийски съюзници прогонихме християните и за напред ще останат само друзките села. Такава е целта ни."
Ливанския Фронт не остава длъжен и на свой ред избива 58 цивилни друзи, когато завладява за кратко смесеното село Мата. Според Католическият Информационен Център в Бейрут 1500 цивилни са убити и 62 села - разрушени. Градчето Бамдун е старателно разграбено заличено от земята през следващите месеци. Освен човешки и материални, християнската общност търпи и политически загуби. Правителството на Джемаел губи голяма част от престижа си в очите на населението; илюзията че ливанските противоречия са разрешени през 1976 г. се разбива на парчета. Истина е, че между християнски и мюсюлмански общности винаги са избухвали спорадични престрелки, но това се схваща като част от ливанското битие, както времето или сезоните. Планинската война, както става известна кампанията в Шуф през 83-84 г., потъпква надеждите че вътрешните проблеми ще се разрешат с изтеглянето на чуждите войски от Ливан.
В селищата на север и запад от планината Шуф е разположена ливанската армия, укрепена в няколко селища и опитваща се да попречи на друзите от планината да се съединят с тези от покрайнините на Бейрут. Особено жестока битка се разрязява при щурма на Сук ал Гарб, отбраняван от 8-а бригада, командвана от офицер на име Мишел Аюн (който по-късно ще бъде избран за премиер). В продължение на три дни Аюн е изтикан от центъра на града, но продължава отчаяно да контраатакува. Символичните ВВС на Ливан са хвърлени в боя, но друзите не се трогват и дори свалят няколко машини. Решаваща се оказва бомбардировката на американските ВМС, с чиято помощ Аюн задържа града, докато на 25-и септември е постигнато спиране на огъня. На същия ден в района пристига и линкорът USS Ню Джързи.
Спирането на огъня на 25-и временно стабилизира обстановката. Джемаел запазва властта си в Бейрут, Джумблат е блокиран в планината Шуф, Амал все още не участва активно в конфликта. Различните ливански групировки се съгласяват да започнат преговори за национално помирение в Женева, под сирийски и саудитски надзор.
Изтеглянето на MNF II
В неделя сутринта, 6:22 часа на 23-и октомври 1983 г., две гигантски експлозии разлюляват столицата. Взривени са казармите на американските морски пехотинци и на френските парашутисти, убити са 241 американски войници и 58 френски.
В казармите на американците се помещават около 300 души. 5-тонен камион се врязва в сградата с около 80 км/ч, експлодира и я срива напълно. Преди това обикаля няколко пъти паркинга, за да набере скорост. Използван е 300 кг Hexogen, обогатен с PETN (еквивалентни на 5.4 тона динамит), като взривът е насочен нагоре. Прецизността на изработката и използваният експлозив сочат че паравоенна организация не би могла да извърши атентата без специализирана помощ. Според заключенията на американското разузнаване, планирането е започнало през септември, като Иран е играл главната роля, координирайки операцията от посолството си в Дамаск. Сирия е била отговорна за техническите аспекти. Членове на PLO са отговаряли за оперативната сигурност. Сирийски офицери от разузнаването са проучили сградата и планирали самата атака. Използваните камиони Мерцедес са били модифицирани в Сирия или Иран, преди да бъдат доставени в Бейрут, а експлозивите - доставени от България през Дамаск. Според разследващата комисия взривът е толкова силен, че е щял да нанесе значителни материални и човешки загуби, дори ако е бил на 100 метра от сградата.
Само 20 секунди след първата атака, друг камион с експлозиви се взривява в подземния гараж на френските казарми. 9-етажната сграда е откъсната от основите си и отхвърлена 7 метра на запад, а целия квартал остава без прозорци.
Отговорност за атаката поемат няколко различни шиитски групировки, като една от тях идентифицира шофьорите-самоубийци. Смята се че Хизбула също е свързана с атентатите, или поне хората, които я формират (организацията е официално обявена чак през 1985 г.). Така или иначе, Хизбула дължи бързия си възход и нарастваща популярност през следващите години най-вече на тази зрелищна акция, повтаряйки че "е причина най-голямото поражение на САЩ от виетнамската война насам". Отговорът на САЩ и Франция е колеблив - бомбардирани са няколко цели на иранската гвардия в долината Бекаа (обвинен че тренира бойците на Хизбула); но общо взето обществеността в западните страни е шокирана, а обстановката в Ливан бързо се влошава. През февруари 1984 г. президентът Рейгън започва изтегляне на американския контингент. Скоро го последват Франция, Италия и Британия и последните сили на MNF напускат страната на 31 март.
Моментът на атентатите изглежда избран и за да съвпадне с началото на отдавна подготвяните преговори в Женева, които обаче стартират без промяна в началото на ноември. Под саудитски натиск маронити, мюсюлмани и друзи постигат консенсус и президентът Джемаел е принуден да се обърне към американците с молба да преразгледат Пакта от 17-и май. Но САЩ отхвърля предложението и след кратко колебание подкрепя израелското предложение за ратификация на договореностите. Междувременно се случват няколко инцидента: на 13-и ноември президентът на Сирия Хафез Асад претърпява сърдечен удар, от който се възстановява напълно чак след 6 месеца (временно поста е зает от брат му Рифаат); военната обстановка също се влошава - 2 американски самолета са свалени от сирийски установки, бомбардирани са сирийски и шиитски позиции.
1984-1985 г.
Най-значимото събитие в началото на новата година е офанзивата на шиитите в Бейрут. На ливанската сцена се появява нов играч. В първите дни на февруари Амал, Хизбула, PSP и други леви организации атакуват позициите на ливанската армия в столицата и след четиридневни сражения овладяват летището и достигат Зелената линия. Армията започва отново процеса на разпад - деморализирани войници дезертират и се присъединяват към различните групировки според убежденията си. Бейрут отново е разделен на западна (мюсюлманска) и източна (християнска) част, а барикадите от периода 1975-1982 г. са възстановени. В деня след изгонването на армията от западен Бейрут MNF взема решението за изтегляне на контингентите. С наутрализирането и на ливанската армия, и на международните сили, Сирия многократно увеличава влиянието си в столицата и в цялата страна.
Засилването на сирийското влияние поражда силно недоволство сред Ливанския Фронт. Християнските милиции роптаят срещу Амин Джемаел, които се оказва в много сложна ситуация и трябва да използва всичките си дипломатически качества, за да оцелее. Първо неофициално (на 29-и февруари), а после и официално (6-ти март), Джемаел посещава Дамаск. Под сирийския натиск публично обявява 17-майския Пакт за невалиден. Насрочва се нов кръг преговори на 12-и март в Швейцария, на който са поканени всички, освен представителите на ЛФ. "Домакинството" този път е ексклузивно на Сирия.
Следва:
Съглашенията от 17-и май и другите събития през 1983 г.
На 18-и април 1983 г. по обяд Бейрут отново е разтърсен от мощна експлозия. Микробус натоварен с около тон експлозиви се врязва в американското посолство и срива 7-етажната сграда. От ударната вълна преминаващ наблизо джип на ливанската армия просто изхвърча в морето. Убити са 63 души, от които 17 американци; това е първия известен самоубийствен атентат в страната; 10 минути след екслозията Ислямски Джихад поема отговорност за удара и декларира: "Операцията е част от кампанията на иранската революция срещу империалистическото присъствие в света. Ще продължим борбата срещу империалистическото присъствие в Ливан, включително и срещу мултинационалните сили". От разследването по случая става ясно че американските разузнавателни служби са знаели за предстояща операция, включително паричен превод от $25 000 за целта, но не и мястото и датата на атаката.
Американският посланник премества офиса в личния си апартамент и продължава парламентьорската си работа между израелското и ливанското правителсво. Израел до момента настоява за мирен договор от типа на съглашенията Кемп Дейвид с Египет и установяване на пълни дипломатически отношения, но сега се съгласява и само с "нормализация на отношенията" и отмяна на военното положение между двете държави. SLA се предвижда да се влее в ливанската армия, а IDF да се изтегли напълно от страната. САЩ обаче отказват да включат Сирия в съглашението, страхувайки се че израелско-сирийските спорове ще доведат до задънена улица. Вместо това се предвиждат отделни преговори след като съглашението от 17-и май е подписано; но усещайки накъде отиват нещата, Асад остро се противопоставя на американската инициатива. Виждайки как сирийският отказ блокира целия процес, Джемаел отпрява протестни ноти до Дамаск и Арабската Лига (4-и юни), посочвайки че формалната организация ADF вече не съществува.
В отговор на 23-и юли 1983 г. Сирия обявява създаването на National Salvation Front (NSF), обхващащ друзите на Джумблат, част от шиитите (Набих Бери), част от сунитите (Рашид Карами), част от християните (Сюлейман Франджие) и няколко просирийски леви групировки. Коалицията NSF, заедно със сирийската армия, контролира много по-голяма част от ливанската територия, отколкото правителството на Джемаел. За да демонстрират мощта си, друзите изстрелват артилерийски залп по християнските части на Бейрут (под прикритието на нощта).
Към лятото на "83 г. от миналогодишния оптимизъм не е останала и следа. Става очевидно че нестабилната коалиция NSF, иначе съставена от враждебни една към друга фракции, е насочена срещу общия враг Израел. През юли и август поне двайсет коли-бомби се взривяват по улиците на Бейрут, убивайки над 70 души; тероризмът става все по-чест и по-безкруполен; атакувани са болници, хотели, джамии, телевизионни станции и пазари; ливанският премиер се измъква на косъм при един от атентатите. MNF до момента е приеман от ислямското население като закрилник от IDF. С наближаващото изтегляне на израелците обаче се "превръща" в противник в недовършената война срещу правителството на Джемаел и от август нататък американските позиции попадат под ежедневен обстрел с минохвъргачки и ракетни установки. Ливанската армия подновява сраженията с друзките и шиитски бойци в южните предградия на Бейрут и познатият тътен на сраженията бързо се завръща в столицата.
Арафат напуска Ливан
Междувременно настъпват брожения в редиците на PLO. Част от членовете са разочаровани от бързата победа на IDF през миналата година и желаят разследване на причините, довели до краха. Асад на свой ред не желае прекалено независима PLO, също критикува Арафат че не се е сражавал "до горчивия край" и дори го подозира в стремеж към стратегически съюз с Йордания, който би подкопал сирийското влияние в региона. Съответно в първите месеци на 1983 г. Сирия започва да подкрепя анти-арафатските фракции в PLO.
На 9-ти май висш командир във Фатах, Саид Муса Мурага (Абу Муса), призовава намиращите се в Бекаа бойци да не изпълняват заповедите на централното командване. Отначало ЦК на Фатах пренебрегва инцидента, но в кратък срок около 20% от бойците на PLО престават да се подчиняват. Централният Комитет прекъсва снабдяването на проблематичните части, но е твърде късно - бунтовниците превземат складове на Фатах в долината Бекаа и Дамаск. Към края на юни избухват първите открити сражения между лоялисти и метежници, като вторите скоро овладяват няколко селища в Бекаа и прекъсват магистралата Дамаск-Бейрут.
Сирия и Либия, отначало тайно, а после и открито, симпатизират на анти-арафатския лагер. Арафат изразява протест и резултатът е, че бива депортиран от Сирия (24-и юни); намира убежище в Тунис, пътьом претърпявайки опит за покушение. На 27-и сирийците ликвидират командира на Фатах в Ливан, Саад Сайел, лоялен на Арафат. Към бунтовниците на Абу Муса открито се присъединяват просирийските групировки ас-Сайка и PLA, PFLP-GC и дори някои части на редовната армия (на Сирия).
Арабската Лига неуспешно се опитва да договори примирие докато лятото се източва. Лоялистите постепенно са изтласкани на север от Бекаа и се укрепяват в двата бежански лагера Нахр ал-Баред и Бадауи, в покрайнините на Триполи. Към края на лятото само около 4000 бойци остават верни на Арафат, останалите се присъединяват към въстанниците или са убити. В края на септември самият Арафат се обръсва и пристига инкогнито в Триполи, за да ръководи лично отбраната. През октомври се завързват ожесточени сражения около двата лагера и на 6-и ноември, след тридневен щурм, подкрепен от сирийска артилерия, Нахр ал-Баред пада. След кратко прекъсване за прегрупиране, започва щурмът на Бадауи, който се увенчава с успех на 16-и. Лоялистите се оттеглят в Триполи и се готвят за решителен отпор. Сирийската и бунтовническа артилерия се пренасочва от лагерите към града и започва систематична бомбардировка.
На този етап Арафат е загубил всичките си съюзници в страната, с изключение на местната сунитска милиция IUM. Ливанските фракции настояват за изгонването му от страната, всяка от свои съобрежения. Същевременно арабски страни призовават Сирия да спре атаките, страхувайки се че PLO ще попадне под пълен сирийски контрол. Международната общност на свой ред призовава страните да спрат разрушенията и убийствата на цивилни. На 25-и ноември лоялисти, бунтовници и сирийци се съгласяват да спрат огъня и да започнат преговори под саудитски надзор. Арафат е принуден да евакуира града, което става факт около месец по-късно. Миналогодишните сцени от Бейрут се повтарят. На 20-и декември 1983 г. Ясер Арафат, заедно с около 4000 въоръжени бойци, напуска Триполи с гръцки кораби, под флага на ООН и с военен ескорт от френски съдове. Лоялистите намират убежище в Тунис, Северен Йемен и Алжир.
Планинската война
Под прикритието на израелското нахлуване, маронитските милиции решават да разширят контрола си над християнските селища в планината Шуф, традиционна територия на друзите. Спорадичните престрелки между LF и друзката PSP зачестяват през 1983 г. Амин Джемаел предлага да разположи ливанската армия в Шуф като буфер между християнските и друзките милиции, но Джумблат отказва с довода че армията ще съдейства на християните. Със сирийска подкрепа, PSP започва да подготвя голяма лятна офанзива, целяща да ликвидира християнското присъствие в района. Атаките започват през август и на 3-ти септември IDF се изтегля на юг от планината. Ливанската армия е известена за евакуацията само 24 часа по-рано и не е готова да заеме опразнените позиции. Когато разбира че се готви голяма друзка офанзива, вече е късно за противодействие и християнското население започва панически да напуска селищата си. Армията се оказва изненадана и неподготвена да спре мощното настъпление на Джумблат. В офанзивата участват палестински партизани, членове на SSNP, шиитски и друзки бойци, както и сирийски военни в цивилни дрехи; сирийската армия предоставя и артилерийска и въздушна поддръжка. Десните сили търпят тежки поражения, губейки над 150 бойци за един ден; на 7-и септември пада Бамдун и в последвалите кланета загиват около 200 цивилни, много от тях - чрез прерязване на гърлото. След това атакуващите обсаждат 40-хилядния град Диер ал-Камар, отбраняван от около 1000 фалангисти. Друзите се възползват от пълния си контрол в планината Шуф и провеждат прочистване на християнското население, като своебразно отмъщение за кланетата от 1860-а година! До средата на септември са документирани над 500 случая на убити цивилни, а десетки хиляди се превръщат в бежанци. На 11-и септември, по време на реч изнесена в Дамаск, Джумблат декларира целите си: "С помоща на нашите сирийски съюзници прогонихме християните и за напред ще останат само друзките села. Такава е целта ни."
Ливанския Фронт не остава длъжен и на свой ред избива 58 цивилни друзи, когато завладява за кратко смесеното село Мата. Според Католическият Информационен Център в Бейрут 1500 цивилни са убити и 62 села - разрушени. Градчето Бамдун е старателно разграбено заличено от земята през следващите месеци. Освен човешки и материални, християнската общност търпи и политически загуби. Правителството на Джемаел губи голяма част от престижа си в очите на населението; илюзията че ливанските противоречия са разрешени през 1976 г. се разбива на парчета. Истина е, че между християнски и мюсюлмански общности винаги са избухвали спорадични престрелки, но това се схваща като част от ливанското битие, както времето или сезоните. Планинската война, както става известна кампанията в Шуф през 83-84 г., потъпква надеждите че вътрешните проблеми ще се разрешат с изтеглянето на чуждите войски от Ливан.
В селищата на север и запад от планината Шуф е разположена ливанската армия, укрепена в няколко селища и опитваща се да попречи на друзите от планината да се съединят с тези от покрайнините на Бейрут. Особено жестока битка се разрязява при щурма на Сук ал Гарб, отбраняван от 8-а бригада, командвана от офицер на име Мишел Аюн (който по-късно ще бъде избран за премиер). В продължение на три дни Аюн е изтикан от центъра на града, но продължава отчаяно да контраатакува. Символичните ВВС на Ливан са хвърлени в боя, но друзите не се трогват и дори свалят няколко машини. Решаваща се оказва бомбардировката на американските ВМС, с чиято помощ Аюн задържа града, докато на 25-и септември е постигнато спиране на огъня. На същия ден в района пристига и линкорът USS Ню Джързи.
Спирането на огъня на 25-и временно стабилизира обстановката. Джемаел запазва властта си в Бейрут, Джумблат е блокиран в планината Шуф, Амал все още не участва активно в конфликта. Различните ливански групировки се съгласяват да започнат преговори за национално помирение в Женева, под сирийски и саудитски надзор.
Изтеглянето на MNF II
В неделя сутринта, 6:22 часа на 23-и октомври 1983 г., две гигантски експлозии разлюляват столицата. Взривени са казармите на американските морски пехотинци и на френските парашутисти, убити са 241 американски войници и 58 френски.
В казармите на американците се помещават около 300 души. 5-тонен камион се врязва в сградата с около 80 км/ч, експлодира и я срива напълно. Преди това обикаля няколко пъти паркинга, за да набере скорост. Използван е 300 кг Hexogen, обогатен с PETN (еквивалентни на 5.4 тона динамит), като взривът е насочен нагоре. Прецизността на изработката и използваният експлозив сочат че паравоенна организация не би могла да извърши атентата без специализирана помощ. Според заключенията на американското разузнаване, планирането е започнало през септември, като Иран е играл главната роля, координирайки операцията от посолството си в Дамаск. Сирия е била отговорна за техническите аспекти. Членове на PLO са отговаряли за оперативната сигурност. Сирийски офицери от разузнаването са проучили сградата и планирали самата атака. Използваните камиони Мерцедес са били модифицирани в Сирия или Иран, преди да бъдат доставени в Бейрут, а експлозивите - доставени от България през Дамаск. Според разследващата комисия взривът е толкова силен, че е щял да нанесе значителни материални и човешки загуби, дори ако е бил на 100 метра от сградата.
Само 20 секунди след първата атака, друг камион с експлозиви се взривява в подземния гараж на френските казарми. 9-етажната сграда е откъсната от основите си и отхвърлена 7 метра на запад, а целия квартал остава без прозорци.
Отговорност за атаката поемат няколко различни шиитски групировки, като една от тях идентифицира шофьорите-самоубийци. Смята се че Хизбула също е свързана с атентатите, или поне хората, които я формират (организацията е официално обявена чак през 1985 г.). Така или иначе, Хизбула дължи бързия си възход и нарастваща популярност през следващите години най-вече на тази зрелищна акция, повтаряйки че "е причина най-голямото поражение на САЩ от виетнамската война насам". Отговорът на САЩ и Франция е колеблив - бомбардирани са няколко цели на иранската гвардия в долината Бекаа (обвинен че тренира бойците на Хизбула); но общо взето обществеността в западните страни е шокирана, а обстановката в Ливан бързо се влошава. През февруари 1984 г. президентът Рейгън започва изтегляне на американския контингент. Скоро го последват Франция, Италия и Британия и последните сили на MNF напускат страната на 31 март.
Моментът на атентатите изглежда избран и за да съвпадне с началото на отдавна подготвяните преговори в Женева, които обаче стартират без промяна в началото на ноември. Под саудитски натиск маронити, мюсюлмани и друзи постигат консенсус и президентът Джемаел е принуден да се обърне към американците с молба да преразгледат Пакта от 17-и май. Но САЩ отхвърля предложението и след кратко колебание подкрепя израелското предложение за ратификация на договореностите. Междувременно се случват няколко инцидента: на 13-и ноември президентът на Сирия Хафез Асад претърпява сърдечен удар, от който се възстановява напълно чак след 6 месеца (временно поста е зает от брат му Рифаат); военната обстановка също се влошава - 2 американски самолета са свалени от сирийски установки, бомбардирани са сирийски и шиитски позиции.
1984-1985 г.
Най-значимото събитие в началото на новата година е офанзивата на шиитите в Бейрут. На ливанската сцена се появява нов играч. В първите дни на февруари Амал, Хизбула, PSP и други леви организации атакуват позициите на ливанската армия в столицата и след четиридневни сражения овладяват летището и достигат Зелената линия. Армията започва отново процеса на разпад - деморализирани войници дезертират и се присъединяват към различните групировки според убежденията си. Бейрут отново е разделен на западна (мюсюлманска) и източна (християнска) част, а барикадите от периода 1975-1982 г. са възстановени. В деня след изгонването на армията от западен Бейрут MNF взема решението за изтегляне на контингентите. С наутрализирането и на ливанската армия, и на международните сили, Сирия многократно увеличава влиянието си в столицата и в цялата страна.
Засилването на сирийското влияние поражда силно недоволство сред Ливанския Фронт. Християнските милиции роптаят срещу Амин Джемаел, които се оказва в много сложна ситуация и трябва да използва всичките си дипломатически качества, за да оцелее. Първо неофициално (на 29-и февруари), а после и официално (6-ти март), Джемаел посещава Дамаск. Под сирийския натиск публично обявява 17-майския Пакт за невалиден. Насрочва се нов кръг преговори на 12-и март в Швейцария, на който са поканени всички, освен представителите на ЛФ. "Домакинството" този път е ексклузивно на Сирия.
Следва:
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
