Продължава:

Израелската намеса от 1982 г. (Операция "Peace for Galilee")

На 3-ти юни 1982 г. организацията на Абу Нидал (ANO), отцепила се от PLO, извършва опит за покушение срещу израелския посланник в Лондон. На следващия ден, IDF бомбардира палестински бази в южен Ливан, на което PLO отговаря с обстрел по израелските селища. Кабинетът гласува ограничено нахлуване по суша - максималното навлизане в ливанска територия трябва да е до 40 км, сирийски части не трябва да бъдат атакувани, Бейрут да не бъде приближан, а продължителността на операцията е ограничена до 24 часа. Проблематичният от самото начало план само затруднява и усложнява операцията, което довежда до многократна промяна на целите, импровизации, забавяне и излишни жертви. В нахлуването вземат участие 5 дивизии и спомагателни части в размер на 2 бригади; западна "ос", състояща се от 2 дивизии, трябва да напредне по крайбрежния път, заобикаляйки Тир и достигайки Сидон, където да се свърже с десантирал северно от града отряд комадоси; централната "ос" се състои от една дивизия, която трябва да прекоси диагонално южен Ливан, заобикаляйки замъка Буфор (който въпреки това е превзет, поради бъркотия в заповедите) и да се свърже с останалите сили край Сидон. Два дни по-късно, други две дивизии напредват успоредно по централната "ос" право на север, като целта е да прекъсването на магистралата Дамаск-Бейрут.

Съпротивата на палестинците на едни места е ожесточена, на други командирите изоставят хората си и съединиенията се разпадат на малки отряди, които повеждат партизанска война срещу IDF. Особено кръвопролитни са опитите за превземане на лагерите, където палестинските бойци се укриват сред гъстото население. Шиитските милиции в южен Ливан не участват в сраженията. В предходните годините между тях и палестинците се е натрупала такава омраза, че коренното шиитско население първоначално посреща израелските войници с радост. Бойците на Амал дори получават заповед да предадат оръжията си на израелците, ако се наложи.

Докато в околностите на Тир и Сидон се водят сражения от къща на къща, в централния сектор напредващите сили на IDF достигат сирийските позиции и срещат силна съпротива. За да бъде използвана ефективно ударната авиация, израелският кабинет на 9-и разрешава бомбардировка на батареите в долината Бекаа. От 19 вече разположени батареи, само 2 остават назасегнати, останалите са разрушени в различна степен. Сирийското командване отчаяно се опитва да възстанови баланса, изпращайки изтребителната си авиация над Ливан. Разразява се внушителна въздушна битка, смятана и от двете страни за най-голямата битка на реактивни самолети в историята (общо участват над 200). Сирийските ВВС губят само в първия ден 29 самолета, а за цялата кампания - 90, без да успеят да свалят нито един вражески изтребител във въздушен бой. С погрома над сирийските ВВС и система за ПВО, IAF си осигурява пълно превъзходство над ройона на бойните действия. Между 9-и и 11-и юни 1-ва бронетанкова дивизия загубва половината си машини и отстъпва. Под американски натист Израел и Сирия подписват примирие и офанзивата спира на няколко километра от магистралата Дамаск-Бейрут.

Започва нова, позиционна фаза на войната. Въпреки доктрината да се избягва на всяка цена окупация на арабска столица, израелският кабинет е решен да изхвърли PLO от Бейрут. Съгласно първоначалния план, Ливанският Фронт трябва да овладее столицата под прикритието на израелската артилерия и танкове, но в последния момент Джемаел се отказва, считайки че прекалено очебийното взаимодействие ще навреди на политическия му имидж. Израелската обсада трае 70 дни, през която позициите на PLO в града са усилено бомбардирани; за първи път се прилага и тактиката на "въздушен лов" - високоточни удари, целящи ликвидирането на ключови вражески фигури. Придружаващите обсадата цивилни жертви я правят непопулярна сред световната общественост; Арафат (отново) заплашва да превърне Бейрут във "втори Сталинград" и усилено търси международна подкрепа, но напразно. Ливанските лидери са го обявили за "персона нон-грата" и подписват петиция за изгонването му от столицата, за да бъдат спестени по-нататъшни разрушения и жертви.

PLO напуска Бейрут

Ясер Арафат е загубил солидарността на ливанските си съюзници, но поставя условия - да бъде разположен контингент миротворци, които да гарантират безопасността на палестинското население след напускането на PLO. Тунис и Сирия се съгласяват да дадат убежище на палестинските партизани и MNF (Multinational Force) от 350 французи и 800 американци слиза от корабите между 21-и и 26-и август. До 1-ви септември PLO напуска града по суша към Дамаск и по море към Кипър; напускат над 11 000 въоръжени палестинци, както и 3600 сирийски войници се изтеглят от западен Бейрут.

До този момент IDF е дал 344 убити и над 2000 ранени; израелските оценки за вражеските загуби са стотици убити сирийци и над 1000 ранени; около 1000 убити и 7000 пленени бойци на PLO. Ливанското правителство, базирайки се на данни от Червения Кръст, както и доклади на полицията и болниците, съобщава за 17 825 убити и над 30 000 ранени. С изгонването на PLO от ливанската столица и пристигането на международния контингент, Израел обявява победа, но войната е далеч от края си. На 23-и август Башир Джемаел е избран за президент на Ливан; на 10-и септември се изтеглят американските войници, последвани скоро от останалата част на MNF; ливанската армия започва да заема позициите им.

Убийството на Бешар Джемаел

Сирия нанася нов удар и взривява щаба на фалангистите на 14-и септември 1982 г. в 16:10 часа, убивайки лидера и, току-що избраният за президент Башир Джемаел. Извършителят, Хабиб Шартуни, е заловен бързо. Шартуни е член на SSNP и е използвал апартамента на сестра си, намиращ се точно над офисите на Катаеб; мощната бомба срива голяма част от сградата. Ливанските служби за сигурност, с помощта на ЦРУ и Мосад, разкриват командната верига, започваща от Шартуни и стигаща чак до началника на сирийските тайни служби Рифаат Асад, братът на Хафез Асад. След нови избори, президентският пост спечелва Амин Джемаел. За разлика от брат си, Амин е негативно настроен към израелското присъствие в Ливан.

Сабра и Шатила

На 14-и септември призори IDF започва да навлиза в западен Бейрут за инспекция на опразнените бази на PLO, като в първите часове не среща съпротива. Скоро обаче започва стрелба от няколко места и градските сражения се подновяват; особено силен е огънят от лагерите Сабра и Шатила, който не позволява на израелците да напреднат значително до 17-и. Точният брой на цивилните в лагерите към този момент е неизвестен. Преди войната 4-те големи лагера Бурж ел-Баражне, Факхани, Сабра и Шатила са помещавали 85 000 души; след бягство, евакуации и частично завръщане, към средата на септември населението на Сабра и Шатила се оценява общо на 56 000.

През изминалите месеци от началото на инвазията съществува и натиск върху командването на Ливанския Фронт да вземе по-активна роля в сраженията, предвид увеличаващите се жертви на IDF. Договорено е 150 бойци на ЛФ да прочистят лагерите от юг на север и от запад на изток, а на израелските войници е наредено да не се опитват да влизат; няколко офицери наблюдават от покрива на близка сграда и инструктират, слушат радиопредаванията в ефир, а през нощта осветяват лагерите. На 16-и в 18:00 часа два отделни отряда от ливански бойци влизат в лагерите и огънят на палестинците почти веднага се премества от позициите на IDF към тях. Към 20:00 часа ливанският командир на операцията съобщава че е срещната съпротива, има ранени и са били изнесени; малко по-късно съобщава за 300 убити палестинци, част от които цивилни, като по-късно променя цифрата на 120. Ливанските бойци напускат лагерите сутринта на 18-и септември между 6:00 и 8:00 часа; появяват се слухове за извършени кланета и журналистите напират към мястото на събитието. В 17:00 вечерта IDF призовава ливанската армия да поеме контрол над лагерите и получава положителен отговор по-късно същата вечер. Ливански военни, заедно с множество журналисти и служители на Червения Кръст, пристигат в Сабра и Шатила на 19-и сутринта. Става очевидно че през двата дни са загинали цивилни, много от които - без да участват в сражения. Точните цифри остават неясни, понеже до пристигането на властите част от труповете вече са погребани от близките им. Израелското разузнаване дава цифрата 700, Червения Кръст - около 500, журналистът Томас Фридман (спечелил Пулицър по случая) цитира официална статистика за 210 убити и неофициална оценка за 800-1000; с края на войната ливанското правителство публикува доклад, посочващ 857 убити и 1124 ранени.

След ливанско разследване изникват още интересни подробности за идентичността на извършителите. Известно е че в лагерите са влезли поне две отделни групи бойци и независимо една от друга са започнали кървава вендета срещу палестинското население; едната изглежда е била съставена от фалангисти членове на т.нар. "дамурска бригада", тоест родените в Дамур, който е превзет и плячкосан от PLO няколко години по-рано. Другата група изглежда е била съставена от южноливански шиити-последователи на имама Али Бадр ал-Дин, който се е противопоставял на палестинското присъствие в района, както и на лявата идеология. Една вечер ал-Дин е открит мъртъв край джамията си, а убиецът остава неизвестен; PLO обвинява израелците, но последователите на имама обвиняват именно палестинците и се заклеват да отмъстят за смъртта на духовния си водач. В подкрепа на тази версия са свидетелствата на очевидци, говорещи за "южняшки" акцент и мюсюлмански имена у част от нападателите. Трета версия говори за участие и на хората на Хадад (LAA). Възможно е част от тези групи или всичките да са проникнали в лагерите под знака на ЛФ, отделно от ЛФ или дори след напускането на ЛФ и преди пристигането на ливанската армия. Едно е сигурно, множество групировки са имали мотив за отмъщение срещу PLO или сподвижниците му.

В лагерите са открити и невероятни количества муниции и оръжие. Оказва се че за 12 години PLO е създал километрична мрежа от тунели, подземни складове и бункери и ги е заредил подобаващо за война. Открити са и планове за нахлуване в Израел с подкрепата на арабски армии; извозването на мунициите отнема няколко седмици и стотици камиони.

Мултинационални сили и разведряване

По молба на ливанското правителство в Бейрут отново е разположен международен мироопазващ контингент, наречен MNF II. Задачите му са да подмогне възстановяването на централната власт в Бейрут и да служи като буфер между израелските части и ливанското население. За целта САЩ изпраща 1400 войници, Франция - 1500 и Италия - 1400. През януари 1983 г. Британия изпраща 100 военнослужещи, а италианските сили са увеличени до 2200 души. Не е създадена обща командна структура и всеки контингент действа самостоятелно.

На 1-ви октомври президентът Джемаел обявява Бейрут за "обединен". Барикади по Зелената линия са премахнати, правителството отпуска $600 млн. за реконструкция, стотици бандити и мародери са арестувани. Започва и възстанояваването на ливанската армия. Надеждата и оптимизмът временно се завръщат в столицата.

Настъпва и промяна в израелската политика. Министърът на отбраната Ариел Шарон подава оставка след събитията в Сабра и Шатила и е наследен от Моше Аренс, бивш посланник в САЩ. Аренс не желае да дразни американците и изтегля IDF до предградията на ливанската столица. Но израелската армия няма ясна тактическа задача в Ливан. Присъствието и е едва разменна монета срещу изтеглянето на сирийската армия. Докато не се постигне политическо решение, IDF води непопулярна отбранителна война срещу различните партизански групировки, която израелската преса сравнява с виетнамската война. Когато фалангистите опитват да се възползват от сложната ситуация и нападат друзите в планините Шуф в края на 1983 г., IDF влиза в ролята на буфер между двата лагера. В южен Ливан пък IDF се налага да пази палестинското население от нападенията на съюзника си SLA. Като една от най-големите иронии на войната, IDF набира и въоръжава палестинци за защита на лагерите им, не желаейки да се повторят бейрутските кланетата.

Възходът на шиитите

Основната шиитска милиция, Амал, е създадена с помоща на PLO, но в първите години на войната не взема участие в сраженията. Въздържанието на основателя и Садр води до постепенен спад в популярността му и отцепване на част от шиитските общности, които предпочитат да се сражават редом с палестинците. Иранската революция през 1979 г. има силен ефект върху ливанските шиити. Веднага с установяването на радикалния режим е Техеран започва и "износът" на шиитско-ислямска революция в чужбина. Между 1979 и 1982 г. шиитски групировки отвличат 6 самолета, опитват да свалят няколко други, убиват френския посланник в Ливан, взривяват френското и иракското посолство и извършват множество други акции с подкрепата и финансирането на Иран. С израелското нахлуване през 1982 г. е основан и ирански експедиционен корпус, съставен от доброволци-членове на Революционната Гвардия Пасдаран. Пасдаран установяват базата си в град Баалбек и от 650 души се увеличават до към 2000 през следващите години.

Разцеплението на Амал ражда и няколко радикални шиитски групировки като Ислямски Амал (основан от Хусайн ал-Мусауи, който се съюзява с гвардейците от Пасдаран); Хизбала (Партия на Аллах); Джундала (Войници на Аллах); Командосите-Самоубийци на Хусайн (Husayn Suicide Commandos); партията Дауа (Призив); както и зловещата организация Ислямски Джихад, която някои считат за "терористичното крило" на Хизбала. Основател на Ислямски Джихад е наскоро убитият в Бейрут Имад Муджния (февруари 2008).

Следва: