Продължава:

Събитията от 1977-1979 г.

На 16-и март 1977 г. Камал Джумблат е застрелян в колата си. Атентаторите са членове на просирийската партия SSNP със съдействие от сирийските тайни служби и партията Баат". Наследява го синът му Уалид Джумблат, водач на друзите и LNM до днес.

Междувременно Израел е обезпокоен от напредването на сирийската армия. Военните постепенно заемат нови и нови райони под мироопазващ предтекст, дори такива, в които никога не е имало напрежение. Израел обявява че ще счита река Литани (географската граница между южен и централен Ливан) за "Червена линия" и ще нападне Сирия, ако нейни войски я преминат. Важно е да се отбележи, че декларираната концепция на "Червената линия", освен географските аспекти, включва и ограничения в разполагането на определени "стратегически" оръжия в Ливан (като ПВО установки, радари или ракети земя-земя), времетраенето на престоя в определени райони и други.

На 19-и ноември египетският президент Садат посещава Израел, в последствие довело до подписването на мирен договор между двете държави. Арабският свят е шокиран, в това число и Хафез Асад, оказал се изведнъж без египетската подкрепа. Сирия отново рязко сменя политическата си линия и започва усилено подпомагане на палестинските групировки в Ливан, страхувайки се от възможна израелска намеса. Същевременно християните си дават сметка че Израел е единствената сила в региона, способна да изхвърли сирийците, което те горещо желаят. При новият премиер Бегин се засилва сътрудничеството между израелските военни и маронитските милиции. Интруктори посещават Бейрут, а стотици фалангисти и Тигри идват на обучение в Израел. Уредени са също финансови и оръжейни пратки.

Операция "Литани"

До 1977 г. в южен Ливан палестинците на Арафат са установили практическа автономия, в която въоръжават, тренират и окопават силите си, наброяващи до 15 000 бойци, оценявани като еквивалентни на 5 редовни бригади. Територията им става известна като "Фатахленд". Израелските политици не вярват, че ливанската армия е способна да контролира южната част от страната, още повече че до момента не по-малко от 55 споразумения за спиране на огъня са били договаряни и в последствие нарушавани. Частите на IDF по протежение на границата започват да се подготвят за нахлуване. През същата година Израел формира, тренира и финансира SLA (South Lebanon Army), достигаща в пика си 3000 друзи и християни. Начело е поставен майор Саад Хадад, под чието командване SLA установява буферна зона по продължение на границата, гръмко наречена "Free Lebanon".

На 11-и март 1978 г. отряд палестинци десантират в израелския град Хайфа и убиват 37 цивилни. На 15-и е дадена зелена светлина за операция "Литани" - 25 000 войници нахлуват в южен Ливан и бързо достигат едноименната река. Започва систематично прочистване на Фатахленд, при което загиват мнозина цивилни. ООН спешно се намесва, обявявайки създаването на UNIFIL (United Nations Interim Force In Lebanon) с резолюции 425 и 426. Сините каски наброяват 7000 души. До края на март израелските войски започват да се изтеглят, предавайки контрола на ООН. Практически всики замесени групировки саботират действията на миротворците. Преди да се изтеглят напълно обаче, израелците успяват да разширят територията под контрола на майор Хадад.

Междувременно търканията между ливанската и сирийската армии нарастват. Между 7-и и 9-и феврури избухват сражения, когато сирийците се опитват да се установят в предградията на Бейрут. Включва се Ахрар, но не и фалангистите. Убити са около 100 сирийци и 50 ливанци, а 20 сирийски войници са пленени. Ливанският Фронт настоява, а после и поставя ултиматум сирийските сили да се изтеглят от Бейрут, но получава отказ. Разчитайки на израелска намеса, Башир Джемаел започва постепенна офанзива срещу сирийската армия.
През април избухват нови сражения, този път между маронитите и палестинците. Сирия се намесва на страната на Фатах.
През месеците май и юни на северния фронт се появяват разногласия между Катаеб и Марада, постепенно ескалиращи до директни сблъсъци. Водачът на Марада, Сюлейман Франджие, настоява Джемаел да изтегли бойците си и да остави северен Ливан под негов контрол, което кара останалите членове на Ливанския Фронт да го заподозрат в просирийски намерения и предателство. На 13-и юни отряд фалангисти провеждат изненадваща атака срещу лятната резиденция на Франджие, в която е убит синът му, Тони Франджие, заедно 35 бойци, жена му, дъщеря му, детегледачката и дори кучето. Командир на отряда е Самир Геагеа, който ще стане известен по-късно.

100-дневната война или Битката за Ашрафия

На 28-и юни 1978 г. нападение срещу християнско село в долината Бекаа оставя 30 убити цивилни. Ливанският Фронт обвинява сирийците и преминава в атака; в отговор сирийската армия щурмува християнската част на Бейрут и обсажда главната база на Катаеб в кварталът Ашрафия. Източен Бейрут е бомбардиран в продължение на 100 дни. Премиерът Чамун настоява за спиране на огъня и изтегляне на сирийските войски от столицата; в замяна Асад поисква да му бъде гарантиран достъпа до нови ливански територии и да бъдат ограничени териториите под християнски контрол. Чамун нарича условията нелогични и неприемливи и подава оставка, която по-късно оттегля под американски натиск. Израел също излиза със заплашителна декларация, след която натискът временно отслабва, но сраженията продължават. Ливанският Фронт е решен да не отстъпва нито педя от територията си на сирийците и се сражава ожесточено. Въпреки смазващото си предимство в авиация, тежка артилерия и бронетехника, сирийците не успяват да постигнат решителна победа срещу десните сили. PLO и LNM заемат изчаквателна позиция, готови да се възползват от всяка развръзка.
Към средата на август сирийската армия постига първата си голяма победа срещу Ливанския Фронт, овладявайки град Каура, северно от Бейрут. Сега столицата е обградена от три страни и отделена от северен Ливан. Залповете на оръдията и ракетните установки огласят града ден и нощ, а убитите цивилни са хиляди. Трупове, парчета бетон и горящи машини покриват улиците. Един дипломат нарича стелещата се пепел от горящите сгради "ливански сняг".

Междувременно шиитската общност в Ливан е разтърсена от изчезването на духовния си лидер, Муса ал-Садр. Отявлен привърженик на Либия, той получава щедро финансиране от Муамар Кадафи, за да "изхвърли християните от Ливан". На 25-и август Муса ал-Садр пристига в Либия по случай годишнината от местната революция и скоро след това изчезва безследно. Според доверените му хора, ал-Садр е желаел шиитите да напуснат LNM и е считал че сътрудничеството с PLO в южен Ливан им е донесло само нещастия. Според либийската преса, духовникът е съобщил че не вярва в създаването на ислямска държава в Ливан, което е вбесило Кадафи; от тогава ливанските шиити обвиняват либийския лидер за изчезването и предполагаемата смърт на религиозния си водач.

В столицата Ливанският Фронт продължава да се сражава упорито срещу превъзхождащите го сирийски сили. Сайка също се включва в сраженията. Франджие и Джемаел разчитат че Израел ще се намеси или Асад ще се откаже поради тежките загуби. Действително, болниците в Сирия са толкова препълнени за пръв път от 1973 г. насам и в началото на октомври офанзивата се забавя и спира. Израелски самолети прелитат демонстративно над Дамаск и на 8-и октомври 1978 г. Асад се съгласява на спиране на огъня и частично изтегляне на армията от Бейрут. С посредничество на ООН е постигнато крехко примирие, периодично нарушавано от кратки престрелки и засади. Положението остава без значителни промени през следващите две години.

Събитията от 1980-1981 г.

На 7-и юли 1980 г. фалангистите провеждат изненадваща атака срещу Тигрите на Чамун. Башир Джемаел е решен да вземе всички християнски милиции под свой контрол, интегрирайки ги в Ливанския Фронт. Атаката е проведена така, че да не пострада Тони Чамун. "Денят на дългите ножове" завършва с близо 200 убити, повечето цивилни. До края на октомври същата година всички бойци на Чамун са минали на страната на Ливанския Фронт, освен един малък гарнизон в Цаале. Танзим и другите маронитски милиции се присъединяват мирно, като само Пазителите на Кедрите запазват оригиналната си идентичност. Башир Джемаел успешно поема ролята на върховен лидер на християнската общност и остава без конкуренти.

В началото на 1981 г. е стартирана инициатива, наречена "Програма за национално обединение". За бъдещ президент е посочен Сюлейман Франджие, което не се нрави много на Башир Джемаел, но той не може да си позволи публичен протест.

Битката за Цаале

Цаале е населен предимно с гръцко-католически християни 150-хиляден град в сърцето на долината Бекаа и е опорната точка на Ливанския Фронт в местността. Освен това е стратегически разположен по средата на магистралата Бейрут-Дамаск. Сирийците смятат че Цаале е жизненоважен за контролът им в източен Ливан, и към края на годината задействат план за овладяването му. След провокиран граничен инцидент, завършил с няколко убити, е поставен ултиматум "виновните" да бъдат предадени в сирийски ръце. Следва анонимен отказ и щурм на армията с бронетехника и артилерия, който обаче среща силна съпротива; милициите дори свалят два транспортни хеликоптера. Сирийският министър на отбраната е изпратен лично да изследва неочакваната огнева мощ на противника. Атаките са прекратени на 26-и декември след споразумение, а Джемаел обмисля как да пробие обръча. Започва строеж на ново шосе през Ливанската планина, по което да се снабдява Цаале по време на обсада. В отговор Сирия отново обсажда града с 2600 войници на 2-ри април 1981 г. Допълнителни сили са изтеглени и от Бейрут. Джемаел успява да подкрепи гарнизона със стотина бойци, но Цаале е подложен на ожесточена артилерийска бомбардировка. За пръв път Сирия използва и ударна авиация, която е пазена като коз до този момент.

Към края на месеца положението на защитните става критично; сирийските командоси отбиват опит за пробив на обсадата в посока Бейрут. Три опита за преговори се провалят. На 26-ия ден от обсадата сирийците провеждат въздушен десант в планините Санин над града и бомбардират околните позиции на десните сили; в битката за Цаале вече участват вече над 10 000 войници, близо половината от сирийския контингент; Джемаел всячески се опитва да прекара подкрепления и продоволствия до обсадения град, но накрая е принуден да иска помощ от Израел.
На извънредна среща с Менахем Бегин, Башир го убеждава че сирийците възнамеряват да ликвидират християнската общност в Ливан. Правителство на Бегин гласува и одобрява ограничен въздушен удар, въпреки протестите на разузнаването, което се опасява че Джемаел ги води за носа. Израелските ВВС свалят два хеликоптера и бомбардират сирийските позиции, но не успяват да прекъснат обсадата. В отговор Асад разполага в долината Бекаа поне 9 ПВО батареи SA-6 и ракети земя-земя по ливанската граница, с което нарушава "Червената линия" на израелците; Бегин заявява че ще започне неограничена въздушна кампания, но е разубеден от американският посланник Филип Хабиб и е принуден да приеме новото положение.

Под прикрието на установките, сирийците стоварват нов хеликоптерен десант и този път успяват да овладеят позициите на ЛФ в планината Санин. Сред командването на командирите в Цаале избухват спорове как най-добре да се отбранява града. Самир Геагеа пристига на място, но решава да се върне в Бейрут още същата нощ и докладва на Джемаел че положението е безнадеждно, а командната верига се е разпаднала. Въпреки това Башир заповядва градът да се отбранява докрай и забранява всякакви преговори със сирийците. Обсадата на Цаале продължава през май и приключва формално на 30-и юни с примирие; защитниците са издържали по чудо. Договорено е изтегляне на всички замесени сили; контрол над Цаале ще поемат ливанските служби за сигурност; местните партизани ще се разоръжат, а бойците от Бейрут ще напуснат града; сирийците също се изтеглят. На 1-и юли 95 бойци на ЛФ се завръщат триумфално в столицата. Башир Джемаел печели огромна пропагандна победа, а наспособността да превземе Цаале е истинско унижение за сирийската армия. За известно време са преустановени всички опити да се атакуват християнски селища. В битката са убити 223 цивилни, 765 са ранени, а по-голямата част от града е изравнена със земята. Въпреки символичната победа, Ливанският Фронт няма шанс да се справи със сирийската окупация без външна помощ. През 1980 и 1981 г. в серия срещи с Бегин, Джемаел настоява за въздушно прикритие срещу сирийските ВВС, очевидно опитващ се да предизвика израелска намеса на своя страна.

Със затихването на сраженията в източен Ливан, южната граница се нагорещява отново. PLO обстрелват израелски селища и бази, а IDF отвръща с артилерийски и въздушни удари по цели на палестинците. На 10-и юли 1981 г. ситуацията ескалира до 5-дневна израелска бомбардировка на базите на PLO от сушата, морето и по въздух. Палестинците отговарят с оръдеен и ракетен обстрел по израелските селища в обсега им в продължение на десет дни. Бомбардиран е и бежанския лагер Факхани в Бейрут, а израелското командване е изненадано от способността на PLO да издържи продължителната бомбардировка. На 24-и американският посланник се намесва, за да прекрати огневия дуел. Армията съобщава че PLO привършва мунициите и много от установките му са вече подавени, така че иска да продължи обстрела до пълна победа, но кабинетът желае да уважи инициативата на посланника Хабиб с неговото посредничество е договорено спиране на огъня между IDF и PLO. Ясер Арафат е доволен от резултата, който повишава политическата му легитимност, а времето му е нужно за реорганизация и превъоръжаване. СССР отказва да продава оръжие на PLO, но редица източноевропейски държави го правят, както и КНДР. До края на годината PLO е в процес на милитаризация, обединявайки все повече от независимите банди и фракции в централизирана организация под опеката на Арафат. Доставени са големи количества ракетни установки, както и танкове Т-34. Основани са три нови бригади - Кастел, Карами, Ярмук - и седем нови артилерийски батальони.

Следва: