Продължава:

Сирийска намеса

Междувременно Левите сили отправят периодични молби към Сирия за военна намеса. Арафат се присъединява към тях, но с известни задръжки. На 19-и януари Хафез ал-Асад, президент на Сирия, отговаря положително на призивите и изпраща около 3500 бойци на PLA в долината Бекаа (източен Ливан). Макар и съставена от палестинци и формално член на PLO, PLA се командва пряко от сирийски офицери и индиректно от Дамаск. Просирийската армия започва незабавно етническо прочистване, разрушавайки християнски села и избивайки жителите им. Арафат наблюдава нарастващата роля на Сирия във вътрешната политика на Ливан с безпокойство. По-късно лоялността на просирийските палестински групировки ще доведе до сериозни комфликти между ръководството на PLO и Дамаск.

На 20-и януари пада Дамур. Християнските милиции не успяват да пробият обсадата, въпреки въздушната поддръжка на ливанските ВВС. Населението на града е успешно евакуирано по море, с изключение на около 500 цивилни и малък отряд на Ахрар, останал да прикрива отстъплението. След падането на Дамур в ръцете на Фатах и PFLP, повечето изчезват безследно, а къщите им са взривени; идентифицирани са само 149 трупа от общо 582 убити. Бруталността минава още една граница - разкопани са християнските гробища в града; скъпоценности се вземат от разбитите ковчези, а тела и скелети са разхвърляни навсякъде. Жестокостите от секториален характер предизвикват за първи път масови преселения. Докато преди войната повечето селища са били със смесено население, сега християните масово напускат териториите на ислямските милиции и обратното.

Разпадането на ливанската армия е друго важно събитие от преломната 1976 г. Арафат все повече се стреми да подкопае сирийското присъствие в Ливан, страхувайки се че може да загуби водещата си роля в PLO. Разбира се, директна конфронтация със Сирия е немислима. Едно от първите му действия е стратегическия съюз с ал-Мурабитун. След това Арафат започва да действа за разпадането на ливанската армия, агитирайки мюсюлманските офицери да се разбунтуват и едновременно с това подклаждайки кланетата между християни и мюсюлмани. Когато армията е изпратена в долината Бекаа, за да спре кръвопролитията, пръв се разбунтува лейтенант Ахмад Хатиб. Хатиб обявява създаването на новото движение LAA (Lebanese Arab Army) и взема участие в кланетата на страната на палестинците. Към движението на Хатиб бързо се присъединяват още и още отцепили се части, а Фатах, Ирак и Либия изпращат финансова помощ. LAA бързо нараства до 3-4000 бойци, добре въоръжени и обучени (в сравнение с паравоенните формирования), но постепенно разбунтувалите се войници осъзнават, че са само маша в ръцете на PLA и PLO и се разотиват по домовете си или се присъединяват към различните ливански милиции. До края на годината LAA се стопява до няколкостотин души и престава да играе съществена роля в конфликта. Самият Хатиб е задържан от сирийските власти през 1977 г. и хвърлен в затвора. Въпреки това, преди да се разпадне, LAA почти завършва начинанието си - християнското население на Бекаа практически изчезва. Избити са хиляди, а още повече напускат страната.

Друг бунтовник е полковник Антоан Баракат, който се заклева във вярност към Франджие два дни след отцепването на Хатиб. Към него се присъединяват и други офицери-маронити, които минават на страната на християните с целите си гарнизони.
На 11-и март трети военен заявява неподчинение. Бригаден генерал Азиз ал-Ахбаб, командващ гарнизона на Бейрут, обявява в ефир "военен преврат", настоява президентът Франджие да подаде оставка и декларира че армията поема властта от правителството. Всъщност Ахбаб командва по-малко от 100 войници, които едва могат да охраняват собствения му щаб. Куриозът става причина далеч по-силните паравоенни лидери да му лепнат прякора "Генерал Телевизия".

С това планът на Арафат приключва успешно. Главната пречка на вътрешноливанската сцена, армията, е премахната. Част от военните се присъединяват към различните милиции според убежденията си, други се разотиват по къщите, трети остават предани на формалният върховен командващ, който е фигура без реална власт още преди войната.

Седемдесет и шеста година е изпълнена и с други колоритни събития. През пролетта палестинците осъзнават че са овладяли банковия район на Бейрут и месеците март и април са изпълнени с опити за банкови обири. Първите водят до жертви сред палестинските сапьори, които не са свикнали да използват уменията си за отваряне на каси. Доведени са професионални касоразбивачи, според слуховете - чрез връзки с италианската мафия. Според Книгата на Гинес са обрани 11 банки, а обирът, колективно, е най-големият в историята. Най-лошо пострадват Британската Близкоизточна Банка и Банка ди Рома, като само БББ губи близо $175 млн. в днешни пари. Просирийската ас-Сайка е идентифицирана с обира на италианската банка, а DFLP - с британската. В един момент просирийците се опитват да откраднат част от плячката на марксистите, което води до престрелка между фракциите.

Окопаните в туристическата зона фалангисти се сражават упорито срещу напиращите палестинци и левичари. 27-етажната сграда на Холидей Ин е заета от християните, които отблъскват щурм след щурм в продължение на месеци, докато "Битката за Холидей Ин" достига легендарен статус във фолкора на гражданската война. На 21-и март поредната атака се увенчава с успех. Елитни палестински щурмоваци, качени на бронирани коли предоставени от LAA и прикривани от левите милиции, успяват да превземат хотела. Новата придобивка е поверена на левичарите от политически съображения, които обаче така се увличат с празнуването, че призори на следващия ден фалангистите си връщат сградата с изненандваща атака. Налага се палестинците да превземат Холидей Ин отново, което им отнема още няколко дни на ожесточени атаки. Фалангистите се изтеглят до отбранителната си линия на Площада на мъчениците.

Става все по-очевидно че Ливанският Фронт губи войната. Оказва се че християните грубо са подценили многобройността на палестинците и помощта, която получават от арабските страни. Маронитските милиции се обединяват под името Ливански Сили, макар и различните фракции да пазят ревниво идентичността си.

Постепенно отстъпвайки на изток, Ливанските Сили отчаяно се опитват да запазят контрол над пристанището. Не само връзката на Бейрут със света, но и главен вход за оръжейните пратки, то е важен, ако не и най-важния елемент в ливанската икономика. На улица „Аленби" фалангистите сглобяват подвижна барикада, за да прикриват бавното си отсъпление. Войниците от близките казарми се намесват в последния момент и с танковете и артилерията си спират настъплението на левите сили. Фронтът се стабилизира по средата на града и остава на място до края на войната през 1990 г. С течение на времето в ничията земя поникват храсти и дървета, давайки името на този своебразен парк - Зелената линия. Но в сърцето на маронитската територия, източен Бейрут, се намира големият лагер Тал ал-Затар. От месеци палестинците разполагат временни КПП по близките пътища, спират и рекетират ливанци на път за работа и обстрелват околните предприятия с минохвъргачки и ракетни установки. Тал ал-Затар е набелязан от Катаеб и съюзниците му за унищожение.

Междувременно се водят и преговори между Франджие и Сирия. Пролетната офанзива на LNM отваря нов фронт на север от Бейрут (планината Санин), а християнското градче Кахале, източно от столицата, е подложено на яростни атаки. Последна преграда преди самият Бейрут, Кахале е яростно отбранявано от бойците на Катеб и се удържа като по чудо, въпреки че е обградено и безмилостно бомбардирано. Франджие разбира че Ливанският Фронт губи войната и отчаяно търси изход. Изготвена е програма от 20 точки за промяна на конституцията, между които равно разделение на местата в парламента между християни и мюсюлмани, с пропорционален брой места за всяка секта. Този път Джумблат е против. След посещение в Дамаск и серия срещи с Асад, става ясно че водачът на друзите иска пълна капитулация на християните и още оръжейни доставки от Сирия. Асад се опасява че пълна победа на левите сили ще предизвика израелско нахлуване и настоява за примирие. Гневният Джумблат избухва: "Те (християните) ни управляваха 140 години, сега искаме да се отървем от тях!". На сбогуване Асад му казва "Не разчитайте на подкрепа от нас". Джумблат изпада в немилост - сирийският пропаганден апарат го обявява за лицемер, криещ се зад прогресивна и либерална риторика, като истинският му мотив всъщност е етническа вендета. Дори бива разконспириран като агент на САЩ и Израел. В това време Мосад води тайни преговори с Франджие, който не желае публична подкрепа, но все пак приема $50 млн. финансова помощ от Израел.

След срещата между Асад и Джумблат, Сирия рязко сменя политическата си линия. LNM вече не е идеологически съюзник (формално режимът в Сирия също е "социалистически"). На 9-и април сирийската намеса в Ливан взема по-големи измерения: съединения на ас-Сайка и редовната сирийска армия преминават границата, включително 91-а бронетанкова бригада (според Джумблат - общо 17 000 души). Войските заемат позиции из долината Бекаа и не навлизат по-дълбоко в ливанска територия. Налага се офанзивата на LNM, PLO и PLA да бъде временно прекратена, което е глътка въздух за Катаеб, Ахрар и Тигрите на Чамун (NLP). На 1-ви юни границата пресичат още 12 000 сирийски войници. Камал Джумблат е бесен от сирийската намеса "която никой не е искал" (за разлика от намесата на просирийската PLA през януари, която е по негова молба!). Макар че засега е в тяхна полза, маронитските лидери Франджие, Чамун, Джемаел, Сакр и Еде също са обезпокоени; Реймънд Еде дори обвинява Сирия в опит за анексиране на Ливан.

На 5-и юни различните фракции се договарят през зъби. Сирийските войски ще останат в Ливан "като временен стабилизиращ фактор за въдворяване на реда и сигурността на границите, докато бъде постигнато трайно разбирателство". Истината е че никоя от тях не може да си позволи въоръжен конфликт срещу сирийската армия. Въпреки това, палестински и леви бойци с месеци не позволяват на сирийците да превземат крепостта им в Сидон, дори след масирани въздушни бомбардировки. Сражения между PLA-Сайка и палестинско-леви сили избухват и в Бейрут, но просирийските части се предават бързо. Членовете на PLA и ас-Сайка показват склонност често да дезертират, когато трябва да стрелят по свои сънародници. Дезертьорство се наблюдава и сред сирийските военни, макар и не в прекалено големи мащаби. До края на годината сирийската армия ефективно контролира повечето от мюсюлманските части на Ливан и контингентът и наброява 27 000.

Битката за лагерите

В навечерието на новата 1976 година Бейрут е относително спокоен. Франджие настоява за пълно възстановяване на реда, преди да бъдат обсъждани политически реформи. С началото на битката за лагера Тал ал-Затар на 3-и януари, тътенът на артилерията и свистенето на ракетите отново огласят столицата. След едногодишен обстрел и терор на местното население, маронитите предприемат масирана атака с цел да ликвидират лагера веднъж завинаги. На следващият ден близо 400 бойци образуват рехав кордон около Тал ал-Затар. Оставен е излаз, през който обградените палестинци да се изтеглят, но PLO отказва преговори и дори не позволява на цивилното население да се евакуира. Успоредно с това отряди на Ахрар, Катаеб и Пазителите на Кедрите атакуват позициите на LNM в Набаа и Джаср ал-Баша. Сраженията избухват и в централен и западен Бейрут. 1000 бойци на Фатах са прехвърлени от южен Ливан към столицата. Започва последният сблъсък между палестинците и Ливанския Фронт, станал известен като "Битката за лагерите".

На 7-и януари 1200 палестински феадаини се опитват да пробият обсадат откъм западен Бейрут. След 3-дневна битка фалангистите провалят намеренията им. Тал ал-затар е отбраняван от около 2500 палестински бойци, а населението му е близо 15 000 души. Отбраната е разделена на пет сектора, поверени на различните фракции на PLO - PFLP, PFLP-GC, DFLP, Фатах и Сайка. Обикновенно под сирийски контрол, гарнизонът на Сайка в този случай получава заповеди от PLO. Ливанският фронт няма достатъчно сили за директна атака и обсадата се проточва 4 месеца.

На 22-и юни 1976 г. всички преговори се провалят и християните решават да щурмуват лагера. В атаката участват Ахрар с 500 бойци, 500 Пазители на Кедрите, 300 на Танзим и стотина членове на местното християнско опълчение MKG (Maroun Khoury Group). Седмица по-късно се присъединяват и 100 фалангисти. Ливанската армия предоставя артилерийска поддръжка и инструктаж. В края на първия ден външният периметър на лагера е пробит, но палестинците продължават да се отбраняват яростно от вътрешността. Арафат отказва да капитулира въпреки безизходното положение и призовава защитниците на Тал ал-Затар да го превърнат в "Сталинград". На 29-и пада съседният лагер Джаср ел-Баша и освободените десни сили са пренасочени. За следващите лагери Ливанският Фронт се придържа към същата схема - предлага се евакуация на лагера, като Червения Кръст служи за неутрален наблюдател в случай на нарушения; при неуспех лагерът се щурмува. При Тал ал-Затар обаче нещата се объркват.

След 11 дни на неуспешни атаки, на 2-и юли, десните сили още веднъж призовават палестинците да освободят цивилните и да напуснат лагера под наблюдението на Арабската Лига. В отговор един от палестинските лидери, Фарук Кадуми, призовава "всички араби и мюсюлмани да влязат в Ливан, за да защитят палестинската революция от чуждестранни конспирации". В следващите дни християнските селища из цялата страна биват подложени на невиждан до този момент артилерийски обстрел. Част от силите около лагера се налага спешно да бъдат прехвърлени на север, за да спрат кланетата в християнския град Чека. Градът е спасен в последния момент благодарение на тежката артилерия, с която разполагат християните след разпадането на армията. Тогава Ливанкият Фронт решава да използва моментума и провежда изненадваща контраатака от Чека на север, а бригадата Марада атакува от Згарта на югозапад. Силите на LNM се оказват неподготвени и до края на юли са изтласкани зад първоначалните си линни, чак в самия Триполи, където остават блокирани от Марада (командвани от сина на Сюлейман Франджие, Тони), докато бойците на другите милиции се връщат към обсадата на Тал ал-Затар. Сирия дори се намесва, за да попречи на Марада да влезе в самия град, което би довело до пълен крах на левите сили в северен Ливан.

Междувременно битката за лагера продължава. Палестинците успяват да прокопаят тунел, който ги свързва със съседната позиция в квартала Набаа. Прехвърлени са подкрепления и муниции; защитниците на Набаа пък влизат в кратка битка с ултра-дясната арменска партия Ташнак. На 8-и юли левите сили се опитват да отворят нови фронтове на пристанището и в туристическата зона, но са бързо отблъснати от местните гарнизони, без да успеят да отвлекат от обсаждащите Тал ал-Затар. На 13-и в обсадата се включват още 350 бойци на Ахрар и 100 на Катаеб. Щурмовете биват посрещани със силен картечен и ракетен огън и атакуващите напредват мъчно. Към 20-и юли по-голямата част от лагера е превзета, но защитниците са се окопали в голям фабричен комплекс и отказват да се предадат въпреки жаждата и безнадеждното положение. Първите изнемощели цивилни и ранени бойци започват да излизат от руините с вдигнати ръце, биват разпитвани и после предавани на Червения Кръст. Договорено е 7-часово спиране на огъня, през което представители на ЧК влизат в комплекса и превързват ранените палестинци. След още няколко дни на сражения е договорено ново спиране на огъня за евакуация на ранените. До този момент десните сили за загубили над 400 души, в лагера са се окопали около 400 тежко въоръжени палестински бойци, а според ЧК в подземната болница-скривалище все още се намират близо 1000 цивилни, много от които ранени. Преди да изтече примирието, рухва покрива на подземната болница. Представители на Червения Кръст и Арабската Лига издействат удължаване на срока. Жители на околните квартали се притичват на помощ и помагат за спасяването на стотици от затрупаните. Удължаването на примирието и шансът за мирно разрешение е в интерес на всички, защото неутрализирането на последните защитници ще струва скъпо на атакуващите. Според една версия, дори по време на примирието, щабът на PLO призовава по радиото за последна атака срещу християните.

На 1-ви август конвой на Червения Кръст се опитва да се добере до вътрешността на лагера, за да евакуира ранени. По пътя е спрян на няколко пъти от снайперски огън; палестинците се опасяват че десните сили ще използват конвоя като щит, за да проникнат вътре; десните сили пък се опасяват, че палестинците ще използват конвоя, за да пробият обсадата. Накрая Ливанският Фронт дава зелена светлина за начало на евакуацията - на 3-ти август първите 99 ранени са натоварени на 7 камиона и 2 линейки и успешно изведени от лагера. На другия ден втори конвой от 15 камиона прекарва още 245 души. Третият опит завършва катастрофално. При пристигането на конвоя стотици цивилни се втурват към камионите, федаините започват да стрелят във въздуха, а християните решават че стрелят по тях и отвръщат на огъня. В престрелката са ранени 30 цивилни и един швейцарски шофьор на Червения Кръст; този ден са евакуирани само 78 души и по-нататъшни опити са прекратени. Щурмовете през деня са подновени, а цивилните излизат на малки групи през нощтите. Междувременно съседната позиция в Набаа окончателно пада на 6-ти август. Мародерства и жестокости са извършвани този път от християните, влачещи трупове зад колите си. Последните защитници на подземния комплекс разливат бензин из коридорите, с намерението да изгорят заедно с колкото може повече от атакуващите. На 9-и август на останалите цивилни най-сетне е разрешено да напуснат лагера. Последният щурм на Тал ал-Затар е на 12-и август и с него 52-дневната битка приключва. Малцината пленници са предадени на Червения Кръст. Равносметката е 2000 убити и над 4000 ранени. Въпреки загубата на големия лагер, PLO е далеч от разгром. Сражения в по-малки мащаби се водят навсякъде из страната.

Последното голямо събитие за 1976 г. е конференцията в Рияд под егидата на Арабската Лига, проведена през октомври. Адресирани са само сигурността и възстановяването на обществения ред; за целта е създаден умиротворителен контингент ADF (Arab Deterrent Force), наброяващ 5000 войници от С. Арабия, страните от залива, Либия и Судан. Ливанската армия трябва да се възстанови и да върне позициите си в южен Ливан. Сирийският контингент е формално включен в ADF, но продължава да се контролира от Дамаск; де факто сирийската интервенция е легитимирана със задна дата. На войниците само се налага да пребоядисат каските си в зелено. Международният характер на ADF не просъществува дълго - до средата на 1978 г. всички страни, без Сирия, изтеглят войниците си.

На сирийската интервенция не гледа с добро око никоя от ливанските групи. Но за момента всички са прекалено изтощени от 18 месеца неспирни сражения. Убитите до този момент се оценяват на 65 000. Етиен Сакр с Кедровите си Пазители се оттегля в планината Акура и започва да се подготвя за бъдеща война с окупаторите, заявявайки "Не се борихме, за да сменим палестинска окупация с арабска!"

Следва: