Продължава:

Война (1975-1976 г.)

Сраженията започват още на 20-и януари, когато казармите в Тир са обстреляни от близкия бежански лагер. Различните милиции разполагат ККП-та по пътищата в контролираните от тях територии, проверяват документи, задържат граждани и събират "такси". Палестинците открито се занимават с контрабанда, въоръжени обири, рекет на предприятията, намиращи се в близост до лагерите им, издават дори "визи" за пътуване. На 13-и април неизвестен палестинец открива огън по маронитска църква в християнската част на Бейрут. По-късно през същия ден фалангистите обстрелват автобус с палестинци, убивайки 26 от пътниците. Според Катаеб, автобусът е превозвал въоръжени членове на ALF, според палестинците - цивилни и невъоръжени новобранци. На 15-и април между палестинската и християнската част на Бейрут вече се води артилерийски дуел. На 16-и април е договорено едно от първите спирания на огъня, което не издържа повече от няколко дни. Джумблат връчва на Джемаел нота с 14 изисквания, едно от които е двама маронитски министри да напуснат правителството. Джемаел се съгласява и правителството се разпада. Президентът Франджие назначава военновременен кабинет на 23-и май, начело с генерал Дин Рифаи. Това е единственото "извънредно правителство" в история на Ливан и то просъщестува само два дни. Мотивите на Франджие са неясни. Едни смятат че е целял да затвърди маронитската власт в страната, други - че се е опитвал да принуди армията да се намеси по-активно в сраженията. Това се оказва напразна надежда. Разпадането на военновременния кабинет довежда до вакуум в политиката - през следващите месеци формално управлява шест-членен кабинет, договарящ няколко спирания на огъня, които биват бързо нарушавани.

Към септември напрежението е толкова осезаемо, че "дори незначителен спор между въоръжени членове на различни групировки лесно прераства в сражения из цялата страна". Една от най-значимите битки за годината е

Битката Триполи-Згарта

Всичко започва от най-обикновенна автомобилна катастрофа. Шофьорите са мюсюлманин от Tриполи и християнин от съседнa Згарта. Християнинът стреля пръв и убива триполитанецa. Веднага мюсюлманските милиции в Триполи започват да задържат жители на Згарта. Градът е родното място на Сюлейман Франджие, лидерът на християнските бригади Марада. Франджие и синът му Тони блокират изходите на Триполи и започват на свой ред да извличат мюсюлмани от колите им. Договорено е кратко примирие за размяна на пленниците, но на следващият ден атакуват палестинците. Обстреляни са казармите и сгради на армията в Триполи, отвлечени са дори трима гръцки монаси (по-късно освободени). Включват се и просирийските и комунистически фракции на левите сили. Престрелките и отвличанията се разпространяват и в околните селища. В рамките на договорена размяна на пленници, автобус с пленени мюсюлмани си проправя път към Триполи, когато е обстрелян от кланът Франджие. Един от синовете му е убит и близките търсят отмъщение.

Палестинците организират мощен щурм на християнските позиции. Бригадите Марада се окопават и скоро се изяснява къде минава демакрационната линия между Триполи и Згарта. През деня всяка от страните опитва да завладее територия чрез директни атаки, а в тила се провежда спорадично етническо прочистване. Нощите са запазени за набези във вражеския тил и отвличания. Кабинетът настоява армията да се намеси. Мюсюлманските партии са против военните да използва сила срещу ливански граждани. Постигнат е компромис и армията създава буферна зона между двата града, но Джумблат (като лидер на левите сили) призовава към национален протест на мюсюлманското население.

И това примирие не издържа дълго. На 14-и септември група мюсюлмански бойци нападат вила край Триполи, принадлежаща на член на кланът Франджие. На връщане към града, при опит да пробият барикада на армията са убити 14 партизани. Когато новините достигат Триполи, тълпата започва да граби и пали християнски къщи и магазини. Премиерът Караме, без да информира президента, поканва контролираната от Сирия палестинска организация PLA "да възстанови реда в Триполи". Вместо това обаче палестинците се присъединяват към обсаждащите Згарта и дори участват в грабенето и палежите. Също така Караме премества три ислямски батальона от южната част на страната към покрайнините на Триполи. В отговор Катаеб спешно пращат стотици бойци от Бейрут да помогнат в отбраната на Згарта. Последният е щурмуван многократно през следващите месеци, но въпреки численото си превъзходство, палестинците и левите милиции не успяват да го превземат.

Към този момент правителството вече няма почти никаква реална власт. Ако искат да спрат разпада на държавата, християнските политици вече нямат друг избор освен да използват армията. Подкрепят ги шиитите и част от сунитските лидери. Джумблат и левите сили остават категорично против. Несигурната лоялност на генерал Ганим довежда до замяната му с невзрачен офицер с по-нисък ранг. Но това не е достатъчно - на маронитите липсва подкрепата на левите сили, без които не може да се задейства армията. На 16-и септември Пиер Джемаел поставя ултиматум - или армията ще се намеси, за да спре нападенията над християнското население, или Катаеб ще го направи със собствени сили. На другия ден Джемаел започва офанзива в центъра на Бейрут, опитвайки се да възстанови реда.

Затъването на Бейрут

До този момент жителите на столицата нямат преки впечатления от войната, въпреки че убитите в покрайнините на града са вече на 1000. Сраженията са главно между палестинци и Ливанския фронт и се водят предимно в провинцията. Повечето бейрутчани считат че това е само временен проблем, който скоро ще отшуми.

Всичко се променя, когато палестинците в южен Бейрут се съюзяват с левичарите и атакуват координирано централният квартал Кантари. Кварталът е превзет, пада и кулата Мур, 40-етажна и най-висока сграда в града. Фалангистите пък овладяват туристическия крайбрежен район, изпъстрен с кафенета и хотели. Позицията стратегически контролира голяма част от плажната ивица и пристанището. Скоро фронтовете се стабилизират. През деня се водят спорадични престрелки, главно за поддържанена бойния дух. През нощта се провеждат истинските опити за завладяване на вражеска територия. Жертвите са средно по 50 на ден. Магазини и апартаменти се разграбват масово, снабдяването с ток и вода през повечето време е прекъснато. Жителите на града са изправени преди дилемата дали да се опитат да спасят живота си или да останат да пазят апартаментите си, които почти сигурно ще бъдат разграбени по време на отсъствието им. Черният пазар процъфтява. Невръстни палестинчета от лагерите предлагат по улиците крадена покъщина и електрически уреди, назовавайки произволни цени. Повечето нямат представа колко струва часовник, радио или телевизор.

Фалангистите първи прилагат тактиката на "изгорената земя". Чувстрайки че постепенно губят територия в ползва на левите сили и палестинците, бойците на Катаеб обстрелват с картечници, минохвъргачки и гранатомети всеки магазин, сграда или улица, които им се налага да отстъпят. Циничната им цел е да принудят армията да се намеси - колкото и да се стараят да са неутрални, военните в края на краищата ще трябва да застанат на страната на християните; така се случва при всички предишни намеси.

Бейрут бързо се покрива от постоянна димна завеса - горят офиси, магазини, пазари. Пожарната служба прави героични опити да овладее най-големите пожари, но обикновенно дори не може да се достигне адреса. Всяка от страните разполага снайперисти, които се грижат "вражеските цели" да изгорят до край; те не се колебаят да застрелват и пожарникари. Във войната става ясно, че практически всичко може да има етническа, политическа или религиозна идентичност - коли, сгради, улици, квартали и разбира се, хора. Името и религиозната принадлежност (фигурираща в паспорта) стават критични за оцеляването; бързо се появява пазар на фалшиви документи. Придвижването из града изисква своебразен талант, предвиждайки чий е следващия ККП и съответно какви документи да бъдат показани и какво име (християнско или мюсюлманско) да бъде декларирано; грешката често е смъртоносна. Отвличания, побои, осакатявания и разстрели на случаен принцип стават ежедневие.

Източната част на града се състои от магазини, офиси, банки и базари. Базарите, райони където традиционно се практикува определен занаят или вид търговия, са жизненоважен елемент от икономиката на града. Такива са например зеленчуковият базар, месният базар, текстилният базар, но особено важен е златарският базар. Разположен върху две улици, златарският базар се състои от ателиета на арменски, еврейски, християнски и мюсюлмански златари. Когато сраженията достигат до него, златарите от всички лагери (уважавани членове на обществото) изразяват групов протест. Търговията с бижута е прекалено важна за всички замесени - договорен е безопасен коридор, през който военна част да премине и обезопаси златарския базар. Специален отряд от 150 войници си пробива път през града, качен на бронирани коли и бронетранспортьори и пристига тъкмо навреме. Граничещ с базара е Площадът на Мъчениците - от едната страна е заел позиции Ливанският фронт, от другата са позициите на Левите сили. Същия ден група от петдесетина грабители си пробиват път със стрелба и заемат позиции на самия базар. Конвоят профучава през площада и навлиза сред златарските магазинчета точно в момента, когато грабителите са започнали да пълнят торби с накити от разбитите витрини. Малкото останали пазачи в района са вече застреляни. Отрядът открива огън с картечници и оръдия и бързо изпраща грабителите в паническо бягство. Златото е спасено! Веднага пристигат златарите и под закрилата на военните започват да товарят стоката в коли и камиони. Повечето не рискуват транспорт на далечни разстояния и се насочват директно към сградата на Британската Близкоизточна Банка, около 2 км от там. Скъпоценните бижута са затворени в предварително наетите сейфове "за черни дни". Златарите запазват у себе си само малка част, надявайки се да я продадат на вече заформящите се алтернативни базари в други части на града.

Анархия, КпП убийства и Черната Събота

Едно от най-шокиращите убийства става в самото начало на сраженията. PLO е разположило КПП на булевард Сами ал-Сол в Бейрут. Посред улично задръстване, палестинците започват да вадят хора от колите и скоро събират около 30 християнски пленници. Федаините, както наричат себе си палестинските партизани, решават да използват един от пленниците за нагледен урок. Маронитът е изведен на хълм край пътя, а около врата му са завързани експлозиви. Екслозията посипва десетки коли с кръв и парчета плът. Новината за кървавата екзекуция обикаля цял Ливан и предизвиква цяла поредица от отмъщения и контра-отмъщения.

На 30-и май нов инцидент затвърдява секториалния характер на убийствата. Отмъщавайки за убит палестинец, федаините разстрелват 30 християни-жители на западен Бейрут.

На 6-и декември, Черната Събота, е изписана още една страница в безкрайния низ от отмъщения. Джо Саади е ливански репортер, Няколко седмици по-рано единият му син, шофьор на рали, е извлечен от колата си по време на състезание и застрелян. Тази събота, мюсюлмански партизани нахлуват в сградата на електрическа компания в Бейрут и отвличат и убиват четирима служители, един от които е другия му син. Телата на убитите са яростно насечени с брадви и надупчени от куршуми. Научавайки за смъртта на вторият си син, Саади се качва в колата си и се заема с кърваво отмъщение, спирайки коли на случаен принцип и стреляйки по всеки срещнат мюсюлманин. За фалангистите това е последната капка и дисциплината им рухва съвсем. Поставят ККП на едно от главните кръстовища в града и всеки преминаващ, идентифициран като мюсюлманин, бива застрелян. Друг отряд се насочва към пристанището и започва да разстрелва мюсюлмански докери. Командирите им се оказват неспособни да ги спрат, а побеснелите бойци дори стрелят по някои от тях. Научавайки за убийствата, мюсюлманските милиции и палестинците веднага разполагат свои барикади по улиците и започват да разстрелват християни. За няколко часа са убити около 200 цивилни от всяка страна.

Анархията властва в западен Бейрут. Високите прозорци са заети от снайперисти, дебнещи за възможност да стрелят по всичко, което мърда във вражеската зона. Камиони с монтирана в каросерията картечница ДШК стават нормално явление. Методът на използването им представлява профучаване през вражеска територия, докато стрелецът отзад се опитва да нанесе максимални щети. Високата скорост и нуждата стрелецът да държи здраво дръжките на картечницата стават причина методът да бъде наричан "каране на водни ски", а стрелците - "скиори".

Маскирането скоро става задължително, за да се избегне възмездие от близките на убитите. Типичният бейрутски боец от 70-те години носи тениска, анцуг, джинси, камуфлажни дрехи или най-често някаква комбинация от тях; лицето е скрито с кърпа, маска, мотоциклетна каска или дори карнавален грим в комични или трагични краски; каубойските шапки и шарени кърпи на врата са също популярни. Оръжие се носи навсякъде, включително в ресторанти, кафенета и на плажа, от жени и от мъже еднакво. Правят се татуировки и ритуално боядисване на оръжията. Особено колоритни в това отношение са палестинците.

Бейрут на 70-те години привлича най-разнообразни типове от цял свят; идеалистични младежи от Италия, Холадния, ФРГ или Скандинавия, анархисти, неонацисти, млади марксисти, дошли да си играят на "революция" и жадни за "действие", чуждестранни наемници, международни престъпници и най-обикновенни психопати. Планета Бейрут предлага всичко, което могат да искат - възможността да убиваш, изнасилваш и малтретираш без да бъдеш преследван от закон и полиция. А звездата на този карнавал безспорно е водачът на PLO, Ясер Арафат. Посещенията му в града или срещите с дипломати и вражески лидери са винаги местна сензация: палестинският лидер се движи в дълъг конвой от бронирани микробуси, със стърчащи от прозорците автомати и картечници и високо развети палестински знамена; при преминаването му тълпи от зяпачи дюдюткат и махат, а Арафат им отвръща от лимузината си. Неизменно е пременен с емблематичната си карирана кафия, черни очила и тридневна брада; около него се движи кортеж от едри телохранители с Калашници; офиси се изпразват преди пристигането му, вратите се разбиват, а снайперисти заемат позиции в околните сгради.

Събитията през 1976 г.

Пръстен около Бейрут

PLO изготвя план за обграждането на Бейрут. Още преди войната е предвидено различните бежански лагери в покрайнините на града да бъдат свързани, изолирайки християнската част на града от провинцията. В по-големите лагери действат тренировъчни бази и пунктове за набиране на доброволци; още от 1970 г. в някои от тях са построени малки фабрики за муниции. Където е възможно са прокопани тунели, свързващи важните сгради. Фатах се съюзява със сунитската милиция ал-Мурабитун, базирана в западен Бейрут, както и купува апартаменти на стратегически места с разузнавателна цел. Също така малък бежански лагер в централен Бейрут, населен с палестинци-християни, е използван за разузнавателен пост и набиране на диверсанти в тила на Катаеб.

С подновяването на сраженията в началото на новата година, планът е приведен в действие, но успява само частично. За да предотвратят обграждането, християнските милиции атакуват и обсаждат три от големите палестински лагери; Дбае пада след 3-дневна обсада на 14-и януари; мнозина от цивилните са избити, другите - евакуирани към западен Бейрут. На 18-и януари 1976 г. колективната офанзива на Катаеб, Ахрар и Пазителите на Кедъра се увенчава с успех и втори голям лагер, Карантина, пада след 5-дневна кървава битка. За да спрат напредването на християните, палестинците обсаждат ключовото градче Дамур, разположено 20 км южно от столицата, на магистралата Сидон-Бейрут.

Следва: