Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.09.2012 00:30 - Ливанската гражданска война (1975 - 1991 г.) Част 10
Автор: istoriata Категория: История   
Прочетен: 2311 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 22.09.2012 00:45


Продължава:

Обсада и опит за покушение срещу Микел Аюн


На същия ден генерал Лахуд, формалният главнокомандващ, нарежда на лоялните си войски да прекъснат напълно снабдяването на зоната. Половин милион цивилни остават без храна и са принудени да се предадат или да се обърнат срещу Аюн. Два дни по-късно Салим ел-Хус се среща с Джордж Буш и получава одобрението му за операцията. Но населението масово се противопоставя и започва да прехвърля храна на обсадените през нощта; цивилни демонстрации се опитват да пробият кордоните през деня. На 1-ви октомври тълпи от граждани се събират и започват ненасилствени маршове към три от граничните пунктове. При Ел Доуар сирийците препречват пътя на протестиращите, но на други места демонстрантите се смесват с войниците и пробиват кордона. В един от случаите ливански войници откриват огън и застрелват 12 души.
На 12-и октомври както обикновенно през последните месеци, около президентския дворец в Бейрут се е събрала огромна тълпа от привърженици на Аюн. Ливанската артилерия стреля, но не успява да разпръсне хората. Когато генерал Аюн излиза на трибуната и започва речта си, Хабиб Хилал, шиит от южен Ливан и член на сирийската партия Баат, стреля по него 4 пъти, но бронираната витрина спасява генерала. Млад офицер скача и издърпва Хилал от тълпата, преди да бъде разкъсан. Атентаторът е предаден на ливанските власти, които го освобождават на следващия ден. Генералният секретар на Баат обявява Хабиб Хилал за "национален герой на арабската кауза".

Събитията от 13-и октомври

На същия ден, 13-и октомври 1990 г., сирийски войски и малкото ливански военни, лоялни на Храуи, започват офанзива срещу Аюн. Още в 7:00 на сутринта след неуспешното покушение сирийски самолети бомбардират президентския дворец и министерството на отбраната. Още преди години Израел е обявил небето над Ливан за "забранена зона" за сирийска авиация и стриктно следи за нарушения, но на този ден Асад е получил извънредно разрешение от САЩ за въздушни удари срещу Аюн - като компенсация за сирийската помощ в анти-иракската коалиция. Преди бомбардировката, сирийските самолети прелитат пробно над крайбрежната ивица, за да пробват доколко ефективно е американското влияние над израелските ВВС.

Въздушните удари са последвани от артилерийски обстрел и настъпление на сирийски и ливански редовни части срещу позициите на лоялистите. Франция обмисля интервенция чрез средиземноморския си флот, но е разубедена от американския натиск. В 8:45 Аюн разбира че този път няма шанс за победа и обявява капитулация от френското посолство в града, "за да се избегне кръвопролитието, разрушенията и за да спаси каквото остава". Пропуски в комуникациите не позволяват на много от частите да получат нарежданията си за прекратяване на съпротивата. Дори от тези, които получават директни заповеди, мнозина отказват да се подчинят и продължават да се сражават, дори обръщайки сирийците в отстъпление на някои места. Край Бикфая ливански командоси атакуват сирийско танково съединение и му нанасят тежки загуби. В Сук ел-Гарб кадети от военната академия, размесени с редовни войници, убиват около 400 сирийски войници преди позицията да падне. Щабът на армията първоначално отказва да даде заповед за спиране на огъня, докато не установява контакт със самия Аюн, което става чак в 12:30 на обяд.

В малко селце край Кахале съединение от стотина войници (102-а рота от 10-а бригада) е откъснато щаба си и оказва ожесточена съпротива. След обявяването на капитулацията сирийците напредват по главния път, без да предполагат че другата страна не е информирана за примирието. Ливанските войници откриват огън с лека артилерия, всявайки хаос в сирийската колона. Част от войниците се втурват в минно поле, а други в паниката бягат срещу вражеските позиции. Сирийският командир съобщава на ливанците за капитулацията на Аюн, но те отказват да се предат на сирийска част и решават да се сражават до смърт. В битката при селцето Дахр ел-Уахеш загиват между 160 и 450 сирийски войници; ливанците преминават към ръкопашен бой, след като мунициите им свършват; почти никой не оцелява, но пленници със сигурност е имало. Открити са телата на близо 80 ливански войници, но повечето са със завързани ръце и простреляни в тила. Други 51 военнопленници са разстреляни след падането на президентския дворец, както и няколко десетки цивилни. Един пленен офицер е премазан с танк. От манастир край Бейт Дери изчезват двама свещенници и няколко ранени войници.

След кървавия 13-и октомври опозицията е смазана ефективно. Сирийски агенти арестуват, убиват или сплашват анти-сирийски настроените елементи. През следващите дни около 200 известни поддръжници на Аюн от източен Бейрут и околността са задържани и изчезват безследно. Дани Чамун, водач на Националната Либерална Партия и виден поддръжник на Аюн, е застрелян заедно с цялото си семейство в апартамента им на 21-и октомври. Единствените оцелели са детегледачката и най-малката дъщеря на Чамун, които се скриват на тавана и описват убийците като носещи сирийски униформи. Както при предишните политически убийства и този път не е проведено разследване.
Самият Аюн остава във френското посолство до 27 август 1991 г, когато са му дадени гаранции че може да напусне страната безопасно. Намира политическо убежище във Франция и живее в Париж.

Междувременно, на 24-и декември 1990 г., е назначен нов премиер - Омар Карами. През 1991 и 1992 г. редът и сигурността се подобряват значително. Правителството разширява контрола си над страната, армията се засилва, икономиката започва дългия път на възстановяване. Милициите са официално разоръжени с правителствен декрет през май 1991 г., което слага символичния край на гражданската война. Но шиитските групировки Хизбула и част от Амал, както и палестинските организации запазват оръжията си под предтекст че трябва да продължат борбата срещу израелците на юг. През юли 1991 г. ливанската армия си връща контрола над Сидон и насилствено разоръжава местните палестински фракции. През май 1992 г. ислямските радикални групи освобождават последните западни заложници, отвлечени през 80-те.

Равносметката

от 16 години гражданска война е трагична. Между 100 и 130 хил. души са убити, други 100 хил. остават инвалиди. Около 900 хил. души, близо 1/5 от предвоенното население, се превръщат в бежанци. От тях около четвърт милион напускат страната завинаги. Безследно изчезналите са десетки хиляди. По време на войната са взривени 3641 коли-бомби, убиващи 4386 души. Голям брой оръжия остават в ръцете на населението, а многобройните минни полета пречат на бързото възстановяване на замеделието и икономиката. Сгради като хотелът Холидей Ин в Бейрут все още носят видими белези от страженията.
Официално преброяване на ливанското население не е провеждано от 1932 г. насам, но оценката за 2007 г. сочи 3,925,000 постоянно пребиваващи жители. Същевременно в света живеят около 18 милиона души с ливански произход, главно в Бразилия (8 милиона), Аржентина, Мексико, САЩ, Канада, Франция, Британия и други.

Епилог

Разоръжаването на милициите не слага край на ливанския вътрешен конфликт. Политическите убийства и етническо-религиозните сблъсъци все още са често срещани явления. След официалния край на войната се случват множество значими събития, като израелските военни операции "Отговорност" (1993 г.) и "Гроздове на гнева" (1996 г.), въстанието на сунитски фундаменталисти в Диние през 1999 г., пълното изтегляне на IDF и инцидентите в Шебаа през 2000 г., убийството на Ели Хобейка през 2002 г., убийството на Рафик Харири и сирийското изтегляне през 2005 г., както и разбира се втората ливанска война от 2006 г. Хизбула с подкрепата на Иран израства до степен да бъде конкуренция на правителството в Бейрут и не крие политическите си амбиции. Християните отдавна вече не са мнозинство и балансът е рязко преместен в полза на ливанските шиити, традиционно най-бедната и най-бързо размножаваща се група. Сирия също запазва значително влияние в ливанската политика, дори и след изтеглянето на въоръжението си сили.
Малката и изтерзана страна на кедрите със сигурност не е казала последната си дума и можем да очакваме че и за напред ще служи за полигон на различните регионални сили и източник на нови конфликти.

Приложение: Биографични данни за основните действащи лица

1. Пиер Джемаел (1905-1984) - ливански политически лидер, маронит, основател на партията Катаеб. Баща на Амин и Башир Джемаел. Пиер Джемаел е противник на френския мандат и активист в борбата за независимост, но през целия си живот е за прозападна и конкретно профренска ориентация на Ливан. Първоначално симпатизира на палестинската кауза, но по-късно променя възгледите си. Спечелва си славата на ловък и прагматичен политик и оцелява в няколко опита за покушение. Синът му Башир през 1982 г. и внукът му Пиер Амин през 2006 г. нямат такъв късмет, както и други негови роднини.

2. Башир Джемаел (1947-1982) - син на Пиер Джемаел, маронит, военнокомандващ, политик и за кратко президент. Следвайки стъпките на баща си, през 1962 г. става член на Катаеб, а от 1976 г. поема ръководството на въоръженото крило. Спечелва си слава на способен командир в "100-дневната война" и "битката за Цаале" срещу сирийската армия. Загива в бомбен атентат през 1982 г.

3. Пиер Амин Джемаел (1976-2006) - внук на Пиер Джемаел и негов последовател в политиката, считан за бъдещето на партия Катаеб. Открито проповядващ срещу сирийска намеса във вътрешните работи на Ливан и за прозападна ориентация на страната. Застрелян през 2006 г. от маскирани нападатели.

4. Етиен Сакр (1937-) - основател на организацията Пазители на кедрите през 1974-75, маронит. По-рано служи в ливанските служби за сигурност и участва в сблъсъците от 1958 г. Яростен противник на сирийско и палестинско присъствие, Сакр и Пазителите формално напускат Ливанския Фронт през 1976 г., но поддържат тесни връзки на тактическо ниво. След като Сакр подписва съглашенията Тайф през 1990 г., християнските му съюзници го арестуват и поставят под домашен арест, а по-късно е принуден да търси убежище в израелската зона за сигурност в южен Ливан. След изтеглянето на израелската армия през 2000 г. се премества в Израел и живее там до днес. В негово отсъствие е осъден на смърт за сътрудничество с IDF.

5. Камил Чамун (1900-1987) - маронит и изявен ливански политик. Президент през 1952-1958 г. Основава Ахрар (NLP) през 1958 г. Заема редица държавни постове през 70-те и 80-те. Дясно ориентиран, първоначално подкрепя сирийската интервенция, но по-късно влиза в тактически съюз с Израел срещу сирийците. Двамата му сина, Дори и Дани Чамун, следват стъпките му и стават активни членове на NLP.

6. Ясер Арафат (1929-2004) - легендарен палестински политик, основател и водач на Фатах (1959 г.), председател на PLO и президент на Палестинската автономия. През по-голямата част от живота си Арафат се бори против съществуването на Израел, но през 1988 г. променя възгледите си и с него официалната линия на Фатах. Ръководи организацията си на територията на няколко държави, най-вече Йордания, Ливан, Тунис и Израел.

7. Джордж Хабаш (1926-2008) - палестински политик (християнин) привърженик на нетрадиционните методи в политиката като отвличане на самолети и отвличане на заложници. Съосновател на Фатах и основател на PFLP (1967 г.) и генерален секретар на организацията до 2000 г. Предводител на Rejectionist Front и съосновател на нови ислямистки групировки като Ислямски Джихад и Хамас. На 26-и януари 2008 г. умира от сърдечен удар в Аман, Йордания.

8. Камал Джумблат (1917-1977) - водач на друзите и целия антиправителствен блок до убийството си през 1977 г. Баща му Фуад също загива от насилствена смърт през 1921 г. Основава партията PSP през 1949 г. Произхожда от могъщия клан Джумблат, традиционно излъчващ водачите на друзката общност. Симпатизант на палестинската кауза.

9. Уалид Джумблат (1949-) - син на Камал Джумблат и негов наследник като водач на друзите от 1977 г. до днес. Известен с честата промяна в позициите си според моментния интерес, както и острия си език в публични обръщения.

10. Ели Хобейка (1956-2002) - християнин, фалангист и известен военнокомандващ в Ливанските сили, в следвоенния период активен политик. Убит в бомбен атентат през 2002 г.

11. Самир Геагеа (1952-) - християнин, фалангист и също известен командир от гражданската война. Осъден на доживотен затвор през 1994 г., но освободен и реабилитиран след сирийското изтегляне през 2005 г.

12. Хафез Асад (1930-2000) - президент на Сирия от 1970 до 2000 г. Член на партията Баат, генерал Асад се издига до министър на отбраната след държавен преврат през 1966 г. и става президент след нов, вътрешно-партиен преврат през 1970 г. След смъртта си през 2000 г. е наследен от сина си Башир Асад.

13. Сюлейман Франджие (1910-1992) - християнин, президент на Ливан от 1970 до 1976 г. Симпатизант на Сирия. Основава организацията Марада, чийто военачалник е синът му Тони Франджие (убит през 1978 г.)

14. Микел Аюн (1935-) - маронит, ливански военачалник и политик. Между 1988 и 1990 г. е президент на Ливан, но успоредно заема и премиерския пост. През 80-те генерал Аюн служи като върховен началник на ливанската армия. Води "освободителната война" срещу сирийците през 1990 г., принуден е да напусне страната и се завръща чак след сирийската евакуация през 2005 г.

Следва:



Гласувай:
2



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: istoriata
Категория: История
Прочетен: 395474
Постинги: 71
Коментари: 145
Гласове: 95
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031