Постинг
22.09.2012 00:31 -
Ливанската гражданска война (1975 - 1991 г.) Част 2
Автор: istoriata
Категория: История
Прочетен: 2664 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 22.09.2012 00:33
Прочетен: 2664 Коментари: 0 Гласове:
3
Последна промяна: 22.09.2012 00:33
Продължава:
Събитията от 1958 г.
В началото на 50-те години на 20-ти век. Насеризмът става нарицателно за пан-арабизъм. Египетският президент действа за затягане на връзките със СССР като противодействие на интересите на Британия и Франция в Близкия изток. Големият разрив в арабския свят се състои през 1955 г. с присъединяването на Ирак към Багдадския Пакт, включващ Великобритания, Турция, Иран и Пакистан. Пактът е защитен съюз срещу съветска агресивна инвазия в региона. Други арабски държави отклоняват поканите за присъединяване. Арабската Лига се разделя на прозападно, и антизападно крило. Египет и Сирия създават военен съюз, и в последствие дори федерация. За да ги балансират, Йордания и Ирак създават свой собствен контра-съюз.
В тази напрегната обстановка, Ливан неуспешно се опитва да остане неутрален. Президентът Камал Чамун, скоро попада под пропагандните удари на Египет и Сирия, целящи свалянето му от власт.
На парламентарните избори от 1958 г. коалицията на "Националният фронт", не постига резултатите, на които Камал Джумблат се е надявал. Друзи и сунити излизат на масови протести по улиците, който скоро се превръщат в безредици, и открити искания за оставка на правителството. Сирия и Египет подкрепят протестиращите с мисълта, Ливан да стане третата членка на "Обединената Арабска Република".
Напрежението ескалира на 7-8 май 1958 г. когато е убит редактора на комунистическият вестник "Ал Телеграф". Въпреки че убийството е с криминален характер, покойникът, Насиб Метни, е бил известен с ожесточената си критика на Камал Чамун и политиката му. Този факт позволява на опозицията веднага да обвини правителството. Безредиците избухват с нова сила - на 9-и май сградата на американската Информационна Агенция в Триполи, е изгорена като символ на прозападната президентска ориентация.
Триполи, Сидон, планините Шуф, и части от долината Бекаа, веднага са овладени от бунтовниците. Обявена е национална стачка. Сирия провежда диверсионни акции в провинцията, обучава и въоръжава бойци на различни антиправителствени групировки. Най-ярко изявените бранители на правителството са партията на фалангистите и Ахрар.
Ливанската армия през това време остава неутрална - тя е огледалното отражение на ливанското общество, и командирът и-християнин, генерал Фуад Шехаб, с право се страхува, че намесата на армията ще доведе до разпадането и на християнски и мюсюлмански елементи. Генерал Фуад Шехаб поддържа стриктен неутралитет, освен когато се налага да гарантира функционирането на някои ключови комуникативни центрове, или да ограничи движението на бунтовниците в рамките на Триполи, Шуф или западен Бейрут. Въпреки това, много въоръжени сблъсъци се състоят и извън "размирните зони". В един момент, дори и президентският дворец е подложен на директна атака - президентът Камал Чамун се качва на покрива с оръжие в ръка, и лично ръководи отбраната на двореца, докато нападателите са отблъснати след двучасова престрелка.
Към края на месец май, сирийската роля в безредиците става толкова очевидна, че ливанското правителство праща протестна нота до СС на ООН (юни 1958 г.). В отделни случаи, сирийски офицери са наблюдавани открито да пресичат границата, за да инспектират паравоенните си съединения, или лично да транспортират оръжие до бунтовниците.
Ситуацията в Ливан рязко се променя след събитията в Багдад на 14-и юли. Превратът на генерал Абдел Карем Касем, сваля правителството, кралят Фейсал, и премиерът Нури Саид са убити. Ударът е тежък за целият прозападен лагер в Близкия изток. Иракско-Йорданската федерация, създадена само за няколко месеца по-рано, престава да съществува. Единствената арабска членка на Багдадския Пакт е неутрализирана. Йорданският крал Хюсеин е в паника за собствения си престол. Камал Чамун настоява за незабавна британска и американска военна намеса. Колкото до САЩ, иракският преврат идва като гръм от ясно небе - проблеми са очаквани в Ливан или Йордания, но не и в Ирак. Жизненоважни нефтените находища и нефтопроводът Багдад-Триполи са в опасност.
6-ти американски флот е насочен към ливанския бряг още с началото на безредиците през месец май. Майор Виктор Стоянов вече е обиколил ливанските плажове като турист, и е избрал подходящите места за десант. 6-ти флот по това време наброява 3 самолетоносача, 2 крайцера, 22 разрушителя и около 50 спомагателни съда. Още на същия ден, 14-и, заповедта е пратена - десантът е насрочен за 15:00 часа на другия ден. Американският посланик в Бейрут, Маклинтък, е информиран за часа, но не и за мястото на десанта; възложено му е да информира президента Камал Чамун и генерал Шехаб, не по-късно от 12:00 ч. на обяд. Новините достигат до президента около 11 сутринта, но генерал Шехаб научава за предстоящия десант чак в 13:30 и побеснява.
Той завява че не може да гарантира лоялността на армията в случай на чуждестранна намеса, и моли американският посланик да предложи вместо десант, няколко кораба да се разтоварят в пристанището. Маклинтък се съгласява да предаде съобщението на командващият на американски 6-ти флот, вицеадмирал Браун, но не успява да установи радиовръзка навреме. Малко преди 15:00 часа, познати на посланика му съобщават по телефона че виждат американските десантни кораби от апартаментите си по крайбрежната ивица. Първите десантни катери акостират в 15:04 ч. - целта е летището на Бейрут в покрайнините на града. Десантът е може би най-колоритният в историята на USMC. Морските пехотинци очакват въоръжена съпротива, но на плажа ги посрещат жени по бикини, и зяпачи от близките кафенета. Селяни пристигат галопирайки от околните села, а находчиви плажни търговци предлагат разхладителни напитки и сладолед.
Американските сили очакват съпротива от антиправителствените сили, (сунитският водач Саеб Салем, по-рано декларира че ще се отнася към всякаква външна намеса на ливанска територия като към агресия), но в този момент те общо наброяват около 10 000 души, разбити на отряди от 400-2000 души, леко въоръжени, и без централно оперативно командване. Като най-сериозна опасност се очертава сирийската 1-ва Армия, брояща, 40 хил. души с 200 танка Т-34, разположени по ливанската граница.
Морските пехотинци прекарват нощта на плажа. На другата сутрин съобщават на ливанското правителство че започват движение в посока Бейрут в 10:30. В последния момент отстъпват пред молбите на ливански капитан и се съгласяват да изчакат още половин час. Лоялността на ливанската армия остава под въпрос - Чамун и Шехаб се страхуват че отделни части ще открият огън по американците. В 11:00 колоната тръгва и не след дълго достига барикада на ливанските въоръжени сили, около миля преди Бейрут. Напрежението е ясно осезаемо, оръдията и картечниците на ливанските сили са насочени право срещу спрялата колона. Накрая Маклинтък и генерал Шехаб излизат лично между настръхналите групи и се стига до компромис - американската колона ще се раздели на малки групи, които ще влязат в града и ще заемат позиции, всяка предвождана от джип с ливански офицери.
2 дни по-късно, на 17-и юли, британски парашутисти пристигат в Йордания по молба на крал Хюсеин. Редът в Ливан е възстановен след преговори между враждуващите сили и до края на септември 5-те хиляди морски пехотинци напускат страната. Въпреки че в сблъсъците загиват между 2000 и 4000 души, епизодът остава известен по-скоро като комичен. Кризата е разрешена относително бързо, но предсказва мрачното бъдеще за Ливан.
Затишие пред буря (1967-1969 г.)
Генерал Фуад Шехаб наследява президентския пост от Чамун. Въпреки че създава Ливанската разузнавателна служба (Deuxieme Bureau), армията е занемарена и отслабва с времето. Растящите етнически, политически и религиозни противоречия все повече пречат на нормалното и функциониране. През 1964 г. президент става Шарл Хелу. Поради очевидната слабост на ливанските въоръжени сили той отказва да се намеси във войната срещу Израел през 1967 г., с което си навлича ненавистта на Сирия и значителна част от населението. Веднага след спирането на огъня, Сирия започва да насърчава палестински отряди да атакуват Израел от ливанска територия. PLO бързо се окопава и създава бази в южната част на страната, откъдето провежда диверсии и обстрелва израелските селища по границата. В безкрайната серия от атаки и контраатаки страда най-вече цивилното население от двете страни на границата.
През декември 1968 г. в отговор на няколко самолетни отвличания от базирани в Ливан палестински организации, Израел провеждат дръзка наказателна акция. Командоси десантират директно на летище Бейрут и унищожават 13 самолета на авиокомпании MEA и TMA. Ливанската армия и разузнавателни служби не се намесват. Лидерът на лявата опозиция, Джумблат, обвинява правителството в сътрудничество с Израел и настоява ливанската армия да се намеси на страната на партизаните.
През пролетта на 1969 г. избухват сблъсъци между ливанската армия и чуждестранните партизани. Сблъсъците стават все по-чести в южноливански села и палестински бежански лагери из страната. Опозицията отново започва протести в Бейрут и други големи градове. Според данни на ливанското разузнаване, през лятото на 1969 г. в южен ливан вече действат 4000 палестински бойци, главно от Фатах и просирийската Ас-Сайка.
Конфронтацията с правителствените сили е част от стратегията на Арафат за установяване на постоянно въоръжено присъствие в Ливан, особено на фона несигурността в Йордания (част от палестинските лидери настояват за преврат срещу крал Хюсеин, но самият Арафат далеч не е убеден в шансовете за успех на такова начинание). Условията в Ливан изглеждат по-добри, с оглед на безпрекословната подкрепа в бежанските лагери и растящата популярност на PLO сред левите сили. Събитията от април изглежда са внимателно планирана провокация на Фатах.
На 23-и април въоръжени демонстранти щурмуват държавна сграда в Сидон и откриват огън срещу силите за сигурност. По същото време в Бейрут, антиправителствена демонстрация се опитва да пробие полицейски кордон, в резултат на което започва престрелка. Според очевидци младеж в спортни дрехи изтичва пред демонстрантите, стреля няколко пъти в полицейския кордон и бяга, преди да започне ответният огън. През същия ден в още няколко града избухват кървави сблъсъци с правителствени сили, което подсказва че събитията не са от спорадичен характер. Подобни инциденти стават ежедневие през следващите 7 месеца, преди да бъде изнамерена формула за "съжителство". Левите сили и особено комунистическите партии виждат събитията от 23-и април като начало на "интифадата" (въстание), събитие с безпрецедентна историческа важност. Риториката си служи с фрази като "начало на революцията" и "ливанска класова борба на работническите маси срещу контролираната от буржоазията политическа система".
Палестинците, левите сили и радио Кайро настояват армията да не пречи на партизаните да извършват диверсии срещу израелски цели от територията на Ливан. Ливанското правителство категорично отказва да се подчини на шантажа и повтаря че спазва договореното с Израел през 1949 г. спиране на огъня, както и че провежданите палестински атаки от ливанска територия водят до израелски контраатаки, от които страда най-вече цивилното население. Същевременно армията и службите за сигурност са безсилни да спрат потокът от палестинци, нахлуващи от Сирия и Йордания. Особено християнското население вижда пришълците като смъртна опастност за Ливан.
След нови кръвопролития между палестински партизани и ливански войници се стига до преговори на 16-и ноември, които обаче не водят до резултат. Палестинците настояват да им бъде разрешено провеждането на атаки от ливанска територия; правителството и военните са категорично против. Скоро президентът открива че е невъзможно да сформира правителство без сунитите, които изискват намеса на страна на PLO като условие за влизането в коалиция. Стига се до втори кръг от преговори в Египет, довели до Кайровското съглашение. PLO триумфира. На палестинците е разрешено носенето на оръжие в границите на бежанските лагери и провеждането на атаки от ливанска територия, "при условие че спазват местните закони и уважават ливанския суверенитет". Ливан ефективно се превръща в страна от арабско-израелския конфликт.
Кайровското съглашение се приема като "по-малкото зло" от повечето страни в преговорите. Пиер Джемаел смята, че израелските контраатаки по базите на PLO в южен Ливан (при които неизбежно ще загиват цивилни), са за предпочитане пред гражданска война между ливанците. Реймънд Еде и маронитският патриарх Меохи са единствените ливански лидери, изявили остро противопостявне на съглашението. Първият дори настоява за разполагане на "сини каски" по границата, но остава нечут.
От събитията през бурната 69-а година най-печеливши излизат Джумблат и сунитският мюфтия Хасан Халид. Джумблат става министър на вътрешните работи и разполага в лагерите "сили за сигурност", всъщност доверени нему хора, което му позволява да контролира по-добре оръжейните доставки. Само три седмици след подписването, Кайровското съглашение вече е нарушено. Сблъсъците между партизани и ливански военни се подновяват, този път на юг, в бежанския лагер Набатия.
Размирни години (1970-1974 г.)
В началото на 70-те години, в Ливан стават все по-чести двата вида битки - палестинци срещу израелци и палестинци срещу ливански войници. След Черният септември в Йордания, Ливан става главна база за операции на PLO. В никоя друга страна палестинската организация не се радва на подобна свобода на действие. Честите сблъсъци в южен Ливан принуждават част от населението да напуска селата и да бяга на север, най-вече към предградията на Бейрут. Тенденцията се засилва в следващите години с всяка нова ескалация на насилието.
На 25-и март 1970 г. палестински въоръжен конвой преминава през християнския град Кахале на връщане от погребение на палестински командир. Конвойът е обстрелян от християнски милиции; веднага се предприемат контраатаки и сражения избухват в още няколко селища. Младият син на маронитския лидер Пиер Джемаел, Башир, е отвлечен и освободен на същия ден. Инцидентът е символичен - от този ден нататък Башир Джемаел участва в ливанската политика.
През лятото на 1970 г. Сюлейман Франджие е избран за президент. Първата му стъпка е да разпусне службата за сигурност Deuxieme Bureau, които смята за опасни лоялисти, верни на генерал Шехаб. Това се оказва катастрофална грешка, тъй като разузнавателната служба е единствената, способна да следи и контролира PLO. Сблъсъците между палестински и християнски милиции стават ежедневие. Ливанското общество вече е ясно разделено на две - тези, подкрепящи присъствието на PLO, и тези, които му се противопоставят.
Нов кръг от насилие се завърта след палестински атентати в Западна Европа, последвани от израелски въздушни удари по палестинските лагери и дръзка акция в Бейрут na 10-и април 1973 г. Армията отново остава неутрална. Убити са три видни палестински фигури, а ливанският премиер Саиб Салим подава оставка в знак на протест. Върховен командир на ливанската армия е генерал Ганим, който остава на поста си до 1975 г.
От тук нататък насилието рязко нараства. Американска нефтена инсталация в Захрари е взривена, изглежда от PFLP-GC; на 27-и април трима палестинци с експлозиви са арестувани на летище Бейрут; на другия ден е отрита и заложена бомба; на 30-и април няколко членове на DFLP са арестувани край американското посолство; на 1-и май двама ливански войници са отвлечени, което принуждава армията този път да се намеси. Палестинските лагери са обградени и щурмувани. PLO започва минометен обстрел на летище Бейрут от Бурж ал-Баржия в покрайнините на града, в отговор на което лагерът е бомбардиран от ливанските ВВС. В цялата страна е обявено извънредно положение.
Ескалацията не идва в удобен момент за Сирия и Египет. Заети с планирането на войната за есента на същата година, двете страни полагат усилия да потушат огъня, включително затваряне на сирийско-ливанската граница и придвижване на отряди на Фатах и Сайка от границата навътре. Ред арабски държави предлагат услугите си като парламентьори, част осъждат действията на ливанското правителство, което също се стреми да прекрати хаоса по най-бързия начин. На 17-и май е подписано съглашението Мелкарт, един нов документ, пълен с банални фрази и мъгляви обещания. Палестинците си извоюват още по-големи привилегии - правото да поддържат въоръжени милиции в определени райони на страната и практическа автономия в границите на бежанските лагери. Още преди съглашенията обаче, палестински бойци започват да поставят ККП по пътища извън лагерите си, да събират "такси за преминаване" и да проверяват документи.
Ливанските мюсюлмани не пропускат да забележат че в известен смисъл палестинците се радват на повече привилегии от централното правителство, отколкото коренното ливанско население. Друзи, шиити и сунити незабавно се опитват да извоюват подобни придобивки и за себе си. В цялата страна закипява процес на политическа и военна организация. Различните милиции се въоръжават, обучават и подготвят за неизбежния (както изглежда) голям сблъсък. Най-многобройната и добре организирана християнска партия/милиция е Катаеб (Фаланга). Но всички ливански групировки отстъпват на PLO както по ниво на организация, така и по финансиране. Докато мюсюлманските и левите сили могат да се радват на снабдяване с оръжие и пари от арабските държави, християнските милиции разчитат предимно на частно финансиране, а по-късно и на тренировка и снабдяване с леки оръжия от армията.
В навечерието на войната от 1975 г. военният баланс в страната клони твърде много на страната на палестинците. PLO по това време се състои от 8 фракции, наброявайки общо 22 900 бойци, от които Фатах (7000), Сайка (4500) и останалите с по около 2000 бойци всяка. Най-голяма концентранция на палестински бойци се наблюдава южно от Бейрут, в лагерите ал-Рашидия, Айн ал-Хелве, Тал-Затар и Шатила. Ливанската армия наброява 19 000 служещи, като само около половината от тях са боеспособни войници. Ливанските милиции наброяват както следва: Катаеб (8000), LCP (5000), PSP (5000), SSNP (4000) и NLP (4000). Левите сили на Джумблат, LNM, събират общо 18 700 бойци, а заедно с PLO, анти-правителственият фронт може да изправи всичко 41 600 души. Същевременно християнските паравоенни организации наброяват общо 12 000 бойци. Разпадането на армията влошава още повече съотношението на силите: левите сили достигат 46 000 души, а десните - едва 15 000.
Следва:
Събитията от 1958 г.
В началото на 50-те години на 20-ти век. Насеризмът става нарицателно за пан-арабизъм. Египетският президент действа за затягане на връзките със СССР като противодействие на интересите на Британия и Франция в Близкия изток. Големият разрив в арабския свят се състои през 1955 г. с присъединяването на Ирак към Багдадския Пакт, включващ Великобритания, Турция, Иран и Пакистан. Пактът е защитен съюз срещу съветска агресивна инвазия в региона. Други арабски държави отклоняват поканите за присъединяване. Арабската Лига се разделя на прозападно, и антизападно крило. Египет и Сирия създават военен съюз, и в последствие дори федерация. За да ги балансират, Йордания и Ирак създават свой собствен контра-съюз.
В тази напрегната обстановка, Ливан неуспешно се опитва да остане неутрален. Президентът Камал Чамун, скоро попада под пропагандните удари на Египет и Сирия, целящи свалянето му от власт.
На парламентарните избори от 1958 г. коалицията на "Националният фронт", не постига резултатите, на които Камал Джумблат се е надявал. Друзи и сунити излизат на масови протести по улиците, който скоро се превръщат в безредици, и открити искания за оставка на правителството. Сирия и Египет подкрепят протестиращите с мисълта, Ливан да стане третата членка на "Обединената Арабска Република".
Напрежението ескалира на 7-8 май 1958 г. когато е убит редактора на комунистическият вестник "Ал Телеграф". Въпреки че убийството е с криминален характер, покойникът, Насиб Метни, е бил известен с ожесточената си критика на Камал Чамун и политиката му. Този факт позволява на опозицията веднага да обвини правителството. Безредиците избухват с нова сила - на 9-и май сградата на американската Информационна Агенция в Триполи, е изгорена като символ на прозападната президентска ориентация.
Триполи, Сидон, планините Шуф, и части от долината Бекаа, веднага са овладени от бунтовниците. Обявена е национална стачка. Сирия провежда диверсионни акции в провинцията, обучава и въоръжава бойци на различни антиправителствени групировки. Най-ярко изявените бранители на правителството са партията на фалангистите и Ахрар.
Ливанската армия през това време остава неутрална - тя е огледалното отражение на ливанското общество, и командирът и-християнин, генерал Фуад Шехаб, с право се страхува, че намесата на армията ще доведе до разпадането и на християнски и мюсюлмански елементи. Генерал Фуад Шехаб поддържа стриктен неутралитет, освен когато се налага да гарантира функционирането на някои ключови комуникативни центрове, или да ограничи движението на бунтовниците в рамките на Триполи, Шуф или западен Бейрут. Въпреки това, много въоръжени сблъсъци се състоят и извън "размирните зони". В един момент, дори и президентският дворец е подложен на директна атака - президентът Камал Чамун се качва на покрива с оръжие в ръка, и лично ръководи отбраната на двореца, докато нападателите са отблъснати след двучасова престрелка.
Към края на месец май, сирийската роля в безредиците става толкова очевидна, че ливанското правителство праща протестна нота до СС на ООН (юни 1958 г.). В отделни случаи, сирийски офицери са наблюдавани открито да пресичат границата, за да инспектират паравоенните си съединения, или лично да транспортират оръжие до бунтовниците.
Ситуацията в Ливан рязко се променя след събитията в Багдад на 14-и юли. Превратът на генерал Абдел Карем Касем, сваля правителството, кралят Фейсал, и премиерът Нури Саид са убити. Ударът е тежък за целият прозападен лагер в Близкия изток. Иракско-Йорданската федерация, създадена само за няколко месеца по-рано, престава да съществува. Единствената арабска членка на Багдадския Пакт е неутрализирана. Йорданският крал Хюсеин е в паника за собствения си престол. Камал Чамун настоява за незабавна британска и американска военна намеса. Колкото до САЩ, иракският преврат идва като гръм от ясно небе - проблеми са очаквани в Ливан или Йордания, но не и в Ирак. Жизненоважни нефтените находища и нефтопроводът Багдад-Триполи са в опасност.
6-ти американски флот е насочен към ливанския бряг още с началото на безредиците през месец май. Майор Виктор Стоянов вече е обиколил ливанските плажове като турист, и е избрал подходящите места за десант. 6-ти флот по това време наброява 3 самолетоносача, 2 крайцера, 22 разрушителя и около 50 спомагателни съда. Още на същия ден, 14-и, заповедта е пратена - десантът е насрочен за 15:00 часа на другия ден. Американският посланик в Бейрут, Маклинтък, е информиран за часа, но не и за мястото на десанта; възложено му е да информира президента Камал Чамун и генерал Шехаб, не по-късно от 12:00 ч. на обяд. Новините достигат до президента около 11 сутринта, но генерал Шехаб научава за предстоящия десант чак в 13:30 и побеснява.
Той завява че не може да гарантира лоялността на армията в случай на чуждестранна намеса, и моли американският посланик да предложи вместо десант, няколко кораба да се разтоварят в пристанището. Маклинтък се съгласява да предаде съобщението на командващият на американски 6-ти флот, вицеадмирал Браун, но не успява да установи радиовръзка навреме. Малко преди 15:00 часа, познати на посланика му съобщават по телефона че виждат американските десантни кораби от апартаментите си по крайбрежната ивица. Първите десантни катери акостират в 15:04 ч. - целта е летището на Бейрут в покрайнините на града. Десантът е може би най-колоритният в историята на USMC. Морските пехотинци очакват въоръжена съпротива, но на плажа ги посрещат жени по бикини, и зяпачи от близките кафенета. Селяни пристигат галопирайки от околните села, а находчиви плажни търговци предлагат разхладителни напитки и сладолед.
Американските сили очакват съпротива от антиправителствените сили, (сунитският водач Саеб Салем, по-рано декларира че ще се отнася към всякаква външна намеса на ливанска територия като към агресия), но в този момент те общо наброяват около 10 000 души, разбити на отряди от 400-2000 души, леко въоръжени, и без централно оперативно командване. Като най-сериозна опасност се очертава сирийската 1-ва Армия, брояща, 40 хил. души с 200 танка Т-34, разположени по ливанската граница.
Морските пехотинци прекарват нощта на плажа. На другата сутрин съобщават на ливанското правителство че започват движение в посока Бейрут в 10:30. В последния момент отстъпват пред молбите на ливански капитан и се съгласяват да изчакат още половин час. Лоялността на ливанската армия остава под въпрос - Чамун и Шехаб се страхуват че отделни части ще открият огън по американците. В 11:00 колоната тръгва и не след дълго достига барикада на ливанските въоръжени сили, около миля преди Бейрут. Напрежението е ясно осезаемо, оръдията и картечниците на ливанските сили са насочени право срещу спрялата колона. Накрая Маклинтък и генерал Шехаб излизат лично между настръхналите групи и се стига до компромис - американската колона ще се раздели на малки групи, които ще влязат в града и ще заемат позиции, всяка предвождана от джип с ливански офицери.
2 дни по-късно, на 17-и юли, британски парашутисти пристигат в Йордания по молба на крал Хюсеин. Редът в Ливан е възстановен след преговори между враждуващите сили и до края на септември 5-те хиляди морски пехотинци напускат страната. Въпреки че в сблъсъците загиват между 2000 и 4000 души, епизодът остава известен по-скоро като комичен. Кризата е разрешена относително бързо, но предсказва мрачното бъдеще за Ливан.
Затишие пред буря (1967-1969 г.)
Генерал Фуад Шехаб наследява президентския пост от Чамун. Въпреки че създава Ливанската разузнавателна служба (Deuxieme Bureau), армията е занемарена и отслабва с времето. Растящите етнически, политически и религиозни противоречия все повече пречат на нормалното и функциониране. През 1964 г. президент става Шарл Хелу. Поради очевидната слабост на ливанските въоръжени сили той отказва да се намеси във войната срещу Израел през 1967 г., с което си навлича ненавистта на Сирия и значителна част от населението. Веднага след спирането на огъня, Сирия започва да насърчава палестински отряди да атакуват Израел от ливанска територия. PLO бързо се окопава и създава бази в южната част на страната, откъдето провежда диверсии и обстрелва израелските селища по границата. В безкрайната серия от атаки и контраатаки страда най-вече цивилното население от двете страни на границата.
През декември 1968 г. в отговор на няколко самолетни отвличания от базирани в Ливан палестински организации, Израел провеждат дръзка наказателна акция. Командоси десантират директно на летище Бейрут и унищожават 13 самолета на авиокомпании MEA и TMA. Ливанската армия и разузнавателни служби не се намесват. Лидерът на лявата опозиция, Джумблат, обвинява правителството в сътрудничество с Израел и настоява ливанската армия да се намеси на страната на партизаните.
През пролетта на 1969 г. избухват сблъсъци между ливанската армия и чуждестранните партизани. Сблъсъците стават все по-чести в южноливански села и палестински бежански лагери из страната. Опозицията отново започва протести в Бейрут и други големи градове. Според данни на ливанското разузнаване, през лятото на 1969 г. в южен ливан вече действат 4000 палестински бойци, главно от Фатах и просирийската Ас-Сайка.
Конфронтацията с правителствените сили е част от стратегията на Арафат за установяване на постоянно въоръжено присъствие в Ливан, особено на фона несигурността в Йордания (част от палестинските лидери настояват за преврат срещу крал Хюсеин, но самият Арафат далеч не е убеден в шансовете за успех на такова начинание). Условията в Ливан изглеждат по-добри, с оглед на безпрекословната подкрепа в бежанските лагери и растящата популярност на PLO сред левите сили. Събитията от април изглежда са внимателно планирана провокация на Фатах.
На 23-и април въоръжени демонстранти щурмуват държавна сграда в Сидон и откриват огън срещу силите за сигурност. По същото време в Бейрут, антиправителствена демонстрация се опитва да пробие полицейски кордон, в резултат на което започва престрелка. Според очевидци младеж в спортни дрехи изтичва пред демонстрантите, стреля няколко пъти в полицейския кордон и бяга, преди да започне ответният огън. През същия ден в още няколко града избухват кървави сблъсъци с правителствени сили, което подсказва че събитията не са от спорадичен характер. Подобни инциденти стават ежедневие през следващите 7 месеца, преди да бъде изнамерена формула за "съжителство". Левите сили и особено комунистическите партии виждат събитията от 23-и април като начало на "интифадата" (въстание), събитие с безпрецедентна историческа важност. Риториката си служи с фрази като "начало на революцията" и "ливанска класова борба на работническите маси срещу контролираната от буржоазията политическа система".
Палестинците, левите сили и радио Кайро настояват армията да не пречи на партизаните да извършват диверсии срещу израелски цели от територията на Ливан. Ливанското правителство категорично отказва да се подчини на шантажа и повтаря че спазва договореното с Израел през 1949 г. спиране на огъня, както и че провежданите палестински атаки от ливанска територия водят до израелски контраатаки, от които страда най-вече цивилното население. Същевременно армията и службите за сигурност са безсилни да спрат потокът от палестинци, нахлуващи от Сирия и Йордания. Особено християнското население вижда пришълците като смъртна опастност за Ливан.
След нови кръвопролития между палестински партизани и ливански войници се стига до преговори на 16-и ноември, които обаче не водят до резултат. Палестинците настояват да им бъде разрешено провеждането на атаки от ливанска територия; правителството и военните са категорично против. Скоро президентът открива че е невъзможно да сформира правителство без сунитите, които изискват намеса на страна на PLO като условие за влизането в коалиция. Стига се до втори кръг от преговори в Египет, довели до Кайровското съглашение. PLO триумфира. На палестинците е разрешено носенето на оръжие в границите на бежанските лагери и провеждането на атаки от ливанска територия, "при условие че спазват местните закони и уважават ливанския суверенитет". Ливан ефективно се превръща в страна от арабско-израелския конфликт.
Кайровското съглашение се приема като "по-малкото зло" от повечето страни в преговорите. Пиер Джемаел смята, че израелските контраатаки по базите на PLO в южен Ливан (при които неизбежно ще загиват цивилни), са за предпочитане пред гражданска война между ливанците. Реймънд Еде и маронитският патриарх Меохи са единствените ливански лидери, изявили остро противопостявне на съглашението. Първият дори настоява за разполагане на "сини каски" по границата, но остава нечут.
От събитията през бурната 69-а година най-печеливши излизат Джумблат и сунитският мюфтия Хасан Халид. Джумблат става министър на вътрешните работи и разполага в лагерите "сили за сигурност", всъщност доверени нему хора, което му позволява да контролира по-добре оръжейните доставки. Само три седмици след подписването, Кайровското съглашение вече е нарушено. Сблъсъците между партизани и ливански военни се подновяват, този път на юг, в бежанския лагер Набатия.
Размирни години (1970-1974 г.)
В началото на 70-те години, в Ливан стават все по-чести двата вида битки - палестинци срещу израелци и палестинци срещу ливански войници. След Черният септември в Йордания, Ливан става главна база за операции на PLO. В никоя друга страна палестинската организация не се радва на подобна свобода на действие. Честите сблъсъци в южен Ливан принуждават част от населението да напуска селата и да бяга на север, най-вече към предградията на Бейрут. Тенденцията се засилва в следващите години с всяка нова ескалация на насилието.
На 25-и март 1970 г. палестински въоръжен конвой преминава през християнския град Кахале на връщане от погребение на палестински командир. Конвойът е обстрелян от християнски милиции; веднага се предприемат контраатаки и сражения избухват в още няколко селища. Младият син на маронитския лидер Пиер Джемаел, Башир, е отвлечен и освободен на същия ден. Инцидентът е символичен - от този ден нататък Башир Джемаел участва в ливанската политика.
През лятото на 1970 г. Сюлейман Франджие е избран за президент. Първата му стъпка е да разпусне службата за сигурност Deuxieme Bureau, които смята за опасни лоялисти, верни на генерал Шехаб. Това се оказва катастрофална грешка, тъй като разузнавателната служба е единствената, способна да следи и контролира PLO. Сблъсъците между палестински и християнски милиции стават ежедневие. Ливанското общество вече е ясно разделено на две - тези, подкрепящи присъствието на PLO, и тези, които му се противопоставят.
Нов кръг от насилие се завърта след палестински атентати в Западна Европа, последвани от израелски въздушни удари по палестинските лагери и дръзка акция в Бейрут na 10-и април 1973 г. Армията отново остава неутрална. Убити са три видни палестински фигури, а ливанският премиер Саиб Салим подава оставка в знак на протест. Върховен командир на ливанската армия е генерал Ганим, който остава на поста си до 1975 г.
От тук нататък насилието рязко нараства. Американска нефтена инсталация в Захрари е взривена, изглежда от PFLP-GC; на 27-и април трима палестинци с експлозиви са арестувани на летище Бейрут; на другия ден е отрита и заложена бомба; на 30-и април няколко членове на DFLP са арестувани край американското посолство; на 1-и май двама ливански войници са отвлечени, което принуждава армията този път да се намеси. Палестинските лагери са обградени и щурмувани. PLO започва минометен обстрел на летище Бейрут от Бурж ал-Баржия в покрайнините на града, в отговор на което лагерът е бомбардиран от ливанските ВВС. В цялата страна е обявено извънредно положение.
Ескалацията не идва в удобен момент за Сирия и Египет. Заети с планирането на войната за есента на същата година, двете страни полагат усилия да потушат огъня, включително затваряне на сирийско-ливанската граница и придвижване на отряди на Фатах и Сайка от границата навътре. Ред арабски държави предлагат услугите си като парламентьори, част осъждат действията на ливанското правителство, което също се стреми да прекрати хаоса по най-бързия начин. На 17-и май е подписано съглашението Мелкарт, един нов документ, пълен с банални фрази и мъгляви обещания. Палестинците си извоюват още по-големи привилегии - правото да поддържат въоръжени милиции в определени райони на страната и практическа автономия в границите на бежанските лагери. Още преди съглашенията обаче, палестински бойци започват да поставят ККП по пътища извън лагерите си, да събират "такси за преминаване" и да проверяват документи.
Ливанските мюсюлмани не пропускат да забележат че в известен смисъл палестинците се радват на повече привилегии от централното правителство, отколкото коренното ливанско население. Друзи, шиити и сунити незабавно се опитват да извоюват подобни придобивки и за себе си. В цялата страна закипява процес на политическа и военна организация. Различните милиции се въоръжават, обучават и подготвят за неизбежния (както изглежда) голям сблъсък. Най-многобройната и добре организирана християнска партия/милиция е Катаеб (Фаланга). Но всички ливански групировки отстъпват на PLO както по ниво на организация, така и по финансиране. Докато мюсюлманските и левите сили могат да се радват на снабдяване с оръжие и пари от арабските държави, християнските милиции разчитат предимно на частно финансиране, а по-късно и на тренировка и снабдяване с леки оръжия от армията.
В навечерието на войната от 1975 г. военният баланс в страната клони твърде много на страната на палестинците. PLO по това време се състои от 8 фракции, наброявайки общо 22 900 бойци, от които Фатах (7000), Сайка (4500) и останалите с по около 2000 бойци всяка. Най-голяма концентранция на палестински бойци се наблюдава южно от Бейрут, в лагерите ал-Рашидия, Айн ал-Хелве, Тал-Затар и Шатила. Ливанската армия наброява 19 000 служещи, като само около половината от тях са боеспособни войници. Ливанските милиции наброяват както следва: Катаеб (8000), LCP (5000), PSP (5000), SSNP (4000) и NLP (4000). Левите сили на Джумблат, LNM, събират общо 18 700 бойци, а заедно с PLO, анти-правителственият фронт може да изправи всичко 41 600 души. Същевременно християнските паравоенни организации наброяват общо 12 000 бойци. Разпадането на армията влошава още повече съотношението на силите: левите сили достигат 46 000 души, а десните - едва 15 000.
Следва:
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
