Игор Бунич: Касапницата в Чечения
(Из обръщение към личния състав на Въоръжените сили.
10 декември 1994 г.)
„Трагичната съдба на чеченците е най-важната причина за събитията в Чеченската република. През миналия век — с жестоката над полувековна кавказка война с нейните огромни жертви и последвалите масови изселвания в Турция и Близкия изток. През настоящия — с поголовната депортация в Северен Казахстан през 1944 г. Всичко това не може да не остави дълбоки следи в паметта на народа и да не породи дълбокото му недоверие не само към централната власт, но изобщо съм властта.“
(С. Шахрай, 27 септември 1994 г.)
… По време на революцията през 1917 година войната на Кавказ се разгаря с нова сила. През март 1920 г. в Северен Кавказ се утвърждава съветска власт, от която планинците очакват по-добър живот. Обаче отделните грабежи, периодично извършвани от руската армия, сега са заменени с отлично организиран държавен грабеж.
Първото въстание в Чечения и Дагестан избухва още през септември 1920 г. То е потушено едва през май 1921 година, когато са разгромени главните сили на въстаниците и се прекратяват помощите, които идват от Грузия. Въпреки че въстанието е потушено, сред чеченското население остава много оръжие, което често се използва при непрекъснатите нападения над гарнизони и постове на Червената армия.
31 юли 1925 г. Революционният военен съвет на Севернокавказкия военен окръг приема решение: „Да се изземе всичкото оръжие от планинската част на Чечения и най-опасните райони.“ В операцията участват към 7000 души с 24 оръдия, 240 картечници и 7 самолета.
В отчета за нея се казва: Чечения е разоръжена. Иззети са 23 044 винтовки, 4300 револвера и голямо количество патрони. Главатарите на нелегалното контрареволюционно движение — Гоцински, шейх Ансалтински, Атаби Шамиев и др., са заловени заедно с около триста криминални престъпници и по-дребни контрареволюционери. Изгорени са 120 „къщи.“
Съгласно плановете за колективизацията националните автономии в Северен Кавказ трябвало да бъдат обхванати от нея през 1923 — 1933 г. Отговорът на местното население е бърз: в Чечения избухва ново въстание. Жителите на аула Урус-Мартан пишат до властите: „В Урус-Мартан на нас ни взеха всичкото жито и казаха, че ако не го дадем, ще закрият джамията. На оня, който няма жито, му взимат добитъка, а който няма добитък, взимат му дрехите. По-добре да се мре в планините с оръжие в ръка, отколкото да се озовем без гащи в ГПУ“.
Въстанието започва на 23 март 1932 г. А към 27 март частите на 28-а стрелкова дивизия вече се придвижват в района на Грозни и на следващата сутрин влизат в бой. Към 5 април въстанието е потушено. В доклада на щаба на окръга се посочва изключително ожесточената съпротива на въстаниците: с атаки, в които участват дори и жени, с атаки на гъсти редици и с религиозни химни.
Със започването на Великата отечествена война въстаническото движение се разгаря отново. За борба срещу него са сформирани спец-части на вътрешните войски на НКВД. „В началото на октомври 1941 г. — пише в един официален документ — в няколко района на Чечено-Ингушка АССР немскофашистките агенти вдигнаха въоръжено въстание, в резултат на което бяха разрушени повечето колхози и селсъвети.“ От 30 октомври до 5 ноември частите на НКВД във взаимодействие с части на Червената армия разбиват бандитите, като вземат трофеи 78 винтовки и 3 картечници, а загубите им са 5 души убити и 8 ранени.
През лятото на 1942 година избухва поредното въстание, първоначално в Шароевски, а после — и в Итум-Калински район. Въстаниците овладяват районните центрове Химой, Шатой, а сетне и Итум-Кале. На 20 август 141-ви полк на НКВД изтласква въстаниците от Шатой. Но близостта на германските войски в този район (германците са превзели Моздок и се придвижват към Владикавказ) стимулира още по-голям размах на въстанието и това едва не довежда до катастрофа на фронта на Червената армия в споменатото направление.
След изтеглянето на вермахта от Северен Кавказ голяма част от въстаниците тръгва с германците. Останалите, подир двумесечни ожесточени сражения с частите на Червената армия и войските на НКВД, се разпръсват из планините. Боевете се водят с помощта на артилерия и авиация. Повече от 40 аула са изравнени със земята, унищожени са 3830 къщи и стопански постройки. Цялото мъжко население от 12 до 65 годишна възраст е натикано в концлагери, намиращи се в предградията на Грозни и Моздок. (В някои случаи чеченците са държани заедно с германските военнопленници. По-голямата част от задържаните са били разстреляни.)
На 23 февруари 1944 година една специално създадена групировка на вътрешните войски извършва безпрецедентна операция по изселването на цялото чечено-ингушко население (до един, включително старците, жените и кърмачетата) в Средна Азия и Казахстан.
Но и подир тази акция малки групи от въстаници, наброяващи до 50 души, продължават да действат в труднодостъпните планински райони чак до 1957 година, когато на чеченците и ингушите е разрешено да се завърнат по „родните си места…“
(Реферативна справка,
разпратена по щабовете до полково равнище)
Строго секретно
ЗАПОВЕД
на министъра на отбраната на Руската федерация
Министър на отбраната на Руската федерация и ръководител на Групата по разоръжаване и ликвидация на въоръжените формации на територията на Чеченската република
До другарите Егоров, Н. Д., Ерин, В. Ф., Степашин, С. В.
Въз основа на секретния указ на президента на РФ „За мерките по възстановяване на конституционната законност и правовия ред на територията на Чеченската република“ се извършва подготовка за въвеждането в Чеченската република на една дивизия на вътрешните войски и две дивизии на Министерството на отбраната…
Във връзка с очакваната масова, но неорганизирана съпротива е взето решение да се използва това обстоятелство и да се осъществи масова депортация на местното население под формата на неговото организирано извеждане от зоната на бойните действия в други райони на Руската федерация, които ще бъдат определени отделно.
За тази цел на територията на Ингушетия, Северна Осетия и Ставрополския край да се изградят лагери за временно пребиваване.
Външнополитическото и информационно подсигуряване на посочените мерки трябва да се осъществи само като хуманитарна акция в името на спасението на мирното население на Чеченската република от злодеянията на дудаевските бандити…
За организираното провеждане на комплексни инициативи — като за хуманитарна акция — да се създаде координационен орган от представители на Министерството на отбраната, Министерството на вътрешните работи, Министерството по въпросите на националностите и регионалната политика, Федералната служба за контраразузнаване и Министерството на извънредните ситуации.
Министър на отбраната на Руската федерация
и ръководител на Групата армейски генерал
ГРАЧОВ, П. С.
(В периода от 8 до 10 декември 1994 г. над много чеченски села „неидентифицирани“ вертолети разпръскват копия от тази „строго секретна“ заповед. Доколко тя е истинска — не се наемаме да кажем, но веднъж командващият ВДВ генерал-полковник Падколзин се изтървава да спомене в интервю пред телевизията, че е имало подобна заповед. Раздразнен от ожесточените боеве в Грозни и големите загуби — както общите, така и на неговите десантници, по-конкретно, — генерал Падколзин подхвърля, че „бездарната тактика на Грачов попречи да се проведе организираната депортация на населението в други райони на Русия“.)
Строго секретно
Щаб на Северно-кавказкия военен окръг
Министърът на отбраната на Руската федерация заповяда: „на 11 декември 1994 г. да се въведат две мотострелкови и една танкова дивизия на територията на Чеченската република, за да окажат съдействие на органите на вътрешните работи по възстановяване на конституционната законност и правовия ред… Ориентировъчен срок за приключване на операцията — не по-късно от 20 декември 1994 г….“
И така — войната започва. Вече не можем да се гордеем с Русия като остров на националната стабилност и безкръвната промяна. В Русия се надига война — гражданска, ако гледаме откъм Москва, а националноосвободителна, ако гледаме откъм Грозни. Отделянето на Чечения и редица други региони на Северен Кавказ очевидно вече е предопределеност, независеща нито от Елцин, нито от когото и да било друг. Никакъв Елцин, никакъв Грачов-Ерин-Степашин-Егоров не могат да спрат историческия процес. За стоте и повече години Северен Кавказ така и не стана органична част от Русия. Трудно завоюван, изкуствено изтръгнат от мюсюлманския свят, преживял кървавите революционни събития и следвоенния геноцид, Северен Кавказ е обречен на отделяне.
Наистина, както винаги, почти не е възможно да се прогнозира развитието на събитията на театъра на военните действия — още повече, че става дума за война, която има всички шансове да прерасне в партизанска. Но политическите последствия от агресията са очевидни. При каквото и да било развитие на събитията президентът ще загуби. Опитът да бъде завзета столицата и бъдат потушени по-големите огнища на съпротивата може да завърши с пълен неуспех. Не би следвало много да се вярва на самохвалството на Павел Грачов, че той би се справил с Грозни за два часа. Един бездарен командващ начело на една деморализирана армия (и допълнително деморализирана преди нахлуването си от авантюрата с наемниците) — това съвсем не е най-добрият инструмент за военна победа, която едва ли ще бъде постигната за два часа, а дори и за два месеца. А е възможно да се стигне до разгром на нашите войски при опита им да щурмуват Грозни…
„Президентът все повече и повече прави впечатление на човек, намиращ се в информационен вакуум и живеещ в някаква въображаема страна, създадена за него от най-близкото му обкръжение. През чии очи гледа света президентът? На Грачов? На Лобов? На Егоров?“
За първи път от времето на гражданската война въоръжените сили на Русия са заели изходни позиции за открито и непосредствено унищожаване на граждани на същата страна. Мощта на една от най-големите армии в света, отлично въоръжена навремето за воденето на 3-та световна война, сега, макар и поизлиняла след разпада на империята, започва бойни действия на собствената си руска територия… Колосална, но по същество близка военна мощ. Защото днес в Русия няма политически лидери, които да осъзнават и, което е не по-малко важно, да олицетворяват мащабите на случайно озовалата се в ръцете им военна машина и съответстващите мащаби и степен на отговорността, лежаща на техния гръб…
Центърът на Грозни наподобява истински ад… Градът е мъртъв. Там няма незасегнати къщи и почти не се виждат хора без автомати. И сякаш да уплътни апокалиптичността на гледката, над града е увиснал смог, захлупил като с тъмен калпак Грозни. Текат ясни слънчеви дни, а в чеченската столица е полутъмно и влажно. Това е от гъстия дим на нефтените пожари. Първата бомба върху нефтохранилището падна на 28 декември, на другия ден след знаменитата реч на Елцин за прекратяване на „бомбардировките“. После нефтените складове бяха бомбардирани срещу Нова година, а на първи януари ги обстрелваха с танкови оръдия.
Когато започна пред новогодишният щурм, изглеждаше, че съдбата на Грозни е решена, а превземането на двореца на Дудаев е въпрос на няколко часа. Но привечер стана ясно, че атаката се е провалила. Колоните от пленени и горящи пред двореца руски танкове създаваха някаква невероятна картина. Още по-невероятно се оказа това, че на следващия ден, първи януари, картината изцяло се повтори. И също така — без бой и без съпротива пропуснаха до центъра на града цялата танкова колона. При това се създаваше впечатление, че навлизащите в града са дезинформирани и смятат, че завземат вече победения Грозни. Те се оказаха съвсем неподготвени да приемат боя.
Официалните пред новогодишни информационни съобщения наистина безсрамно лъжеха, че градът и едва ли не дворецът се контролира от руската армия, и само „отделни групи“ продължават да се съпротивляват… На 1 януари танковата колона, както това стана и предния ден, беше разкъсана на части и унищожена с гранатомети. На 2 януари в Грозни догаряха около сто и петдесет бойни единици на руската бронетехника.
В резултат на тези двудневни операции загинаха неколкостотин руски войници, а около сто бяха пленени. Отделни групи пехотинци, влезли в града, накачени върху броните на танковете, оцеляха и още два-три дни водиха автоматичен огън, питайки се дали да се изскубнат от града или да се укрепят тук в очакване на помощ. Но още преди четвъртия ден, когато в Грозни се извърши десантът, с тях вече беше свършено…
В Чечения летците практически нищо не рискуват. Дудаевци нямат „Стингер“-и. Самолетите хвърлят бомбите от бръснещ полет и те попадат точно в целта: върху болницата, дома на инвалида, пазара с навалицата от хора.
Но от втори януари тактиката на бомбардировките донякъде се промени. След поражението при новогодишния щурм започнаха да бомбардират по-често провинцията — при това там, където има повече хора — пазари, автобусни спирки, места, където къщите са по-нагъсто. Върху общорепубликанския пазар на авточасти в Шали например хвърлиха пластична бомба.
В същия ден там бомбардираха и болницата, и пазара на хранителни стоки. После дойде редът на големите селища Атаги и Комсомолское, на Чечен-Аул и още, още…
Каквото и да твърди официалната пропаганда, действията на руската армия не оставят съмнение — тя гледа на чеченската съпротива като на народна война и в населението на Чечения вижда свой противник… Когато руски войници заемат жилищна сграда, те хвърлят в мазетата гранати.
В Грозни десантчиците недолюбват морските пехотинци, те пък на свой ред презират обикновената пехота, а армейците изобщо ненавиждат вътрешните войски и всички заедно не обичат началниците си. Но в края на краищата тази сложна система на взаимоотношения не е толкова интересна. Къде-къде по-интересно е това, което различните родове войска и силите на МВД успяха да постигнат заедно.
Град Грозни, както видяхме още през първите петнадесетина минути пътуване из него с бронетранспортьора, вече не съществува. Преди Нова година обкръжената чеченска столица все още приличаше на голям населен пункт: къщите си бяха на място, в тях живееха хора, по улиците се мяркаха коли. Нищо подобно сега няма. Грозни представлява огромно пространство, покрито с разрушени и полуизгорели сгради. Градът е мъртъв. Умрял е и живее някакъв зловещ отвъден живот. От време на време във въздуха се появяват самолети и периодично бомбардират квартал след квартал. Нощното небе е озарено от пожари, които никой не гаси. По улиците се търкалят неприбрани трупове на наши войници. Тях ги ръфат бездомните кучета…
Красива война с професионални войници, умни офицери, точни попадения, изправна техника и хуманни цели, вместо въшльовци под каските, струва твърде скъпо. А това означава — да има трезвомислещ президент, грамотно правителство, стабилна икономика и работещо население. Нашата просешка и непочтена държава не може да води такава война. Не може. Затова и не я води.
На 24 януари загина почти целият състав на пристигналата в Чечения специална част на ГРУ. Според официалната версия в сградата, където се помещавали спецназовци, попаднал вражески снаряд. Обаче мнозина твърдят, че нещата стоят другояче. За да не поставя караул, отрядът заложил наоколо мини и на всичко отгоре внесли в сградата около 370 килограма експлозив — т. нар. пластит, за който е забранено да се съхранява в такова безумно количество. Когато сградата полетя във въздуха, жив остана само командирът на отряда, който излязъл на улицата по нужда. Той беше толкова пиян, че не можа да си спомни колко негови хора е имало в помещенията. След като в продължение на два дни развалините на сградата бяха разчистени, преброиха общо 46 трупа…
Но и този пример не може да се сравни с големите „прелести“, които донася със себе си влязлата в града и озлобена от загубите си просешка армия. Участта на хората, на своя гръб изпитващи възстановяването на конституционния ред от войската, е да търпи нейните грабежи и мародерства. При това тя някак си е забравила, че Грозни е руски град, а 80 процента от жителите му са руснаци. Грабежите и мародерствата достигнаха такива размери, че ти иде наум — да не би това да е организирана акция. Сякаш с целия личен състав е била проведена „политинформация“, на която е казано: превземем ли града, разрешаваме ви да го подложите на пълно разорение и грабеж. Войниците ходят по къщите и изпълняват инструкциите на командването — „През входната врата влизате двамата — първо гранатата, после и ти.“ След действието на гранатите от етажите се изнасят вратите, а заедно с тях и намерените там електрически прибори, телевизори, видеотехника и други вещи, които имат някаква стойност.
Военното контраразузнаване се опитва, както твърдят неговите офицери, да пресече най-драстичните случаи на грабежи и мародерства, но признава, че е невъзможно всеки да бъде проследяван. Поради това, макар че по вратите на много апартаменти висят надписи от типа „Жилището е ограбвано три пъти. Молим да не ни безпокоите“, в града се очаква поредната вълна на тези безчинства. Така всъщност се чувства населението тук, което Русия спасява вече трети месец. Такава е силната му радост от настъпващия от всички страни конституционен ред…
В двора на окръжната болница в Ростов е издигнат палатков „град на мъртвите“, където докарват труповете на руските военнослужещи, загинали в Чечения. Палатките в тази забранена зона, където без специален пропуск не може да се проникне, са седем. Те са оборудвани с трикатни нарове — по няколко трупа на всеки. Главната процедура тук е идентифицирането им. Това е трудно, а понякога — и невъзможно. На един от мъртвите войници липсва ръката и половина от главата, от друг пък, върху който е поставен етикет с надписа „неразпознат“, не е останало почти нищо — късчетата от тялото му, които са успели да съберат, са напъхани в чаршафено вързопче. До него лежи тялото на трети, но без главата. Вместо нея — нещо наподобяващо смачкана хартия. Телата са голи, цветът на кожата им е синкавочерен. Обгорените трупове приличат на древни, изсъхнали до костите мумии. Гледката е ужасяваща.
Именно поради това се стремят да не пускат тук майките, които пристигат в Ростовската окръжна военна болница да разпознаят синовете си. В заграденото с маскировъчна мрежа и изолирано от останалата част на двора на болницата „градче“ пропуски, разбира се, дават. но само на онези, чиито загинали синове се водят по списъка на медицинския отряд със специално предназначение. И понеже те са номерирани, персоналът на „градчето“ бързо ги открива и след като роднините им ги разпознаят, ги отнася за обработка в моргата.
Следващият етап е запояването на цинковия ковчег… Видях как истерично ридаеше една майка, разпознала сина си — пехотинец, изгорял в бронемашината си. Тя не можеше да си прости, че му е позволила да иде на война. „Трябваше да му отсека пръстите или дори цялата ръка, само и само да не го вземат войник“ — плачеше и нареждаше тя…
Освен „градчето“ има още и „вагони“. Зад железните врати на КПП-то, където се намира единствената рампа на някаква крайна жп спирка, стояха безмълвни няколко вагона-хладилника. Онзи ден те бяха пет, днес вече са осем… Целият вагон, чиято вътрешност тук-там е покрита с „хладилников сняг“, беше натъпкан догоре с трупове. Те лежаха също на такива като в „градчето на мъртвите“ трикатни нарове, но направени от брезентови носилки и, кой знае защо, бяха наръсени с пръст. Във втория вагон лежаха все „мършави“ трупове. Но ако първите бяха почти цели, повечето от тези се оказаха загърнати с чаршафи, от които стърчаха голи ходила със землист цвят. На един от брезентовите нарове видях овъглен гръден кош. До него — обгорял до черно труп в неестествена поза…
Особено мъчителна беше гледката за всички ни, когато отвориха шестия вагон, където на носилките имаше само безформени купчини човешко месо. По-малките бяха завързани в чаршафи, но по-големите стояха открити. Отварят осмия вагон. Всички трупове в него са повити с фолио… Които не са разпознати, ще бъдат погребани в Ростов. В общ гроб. Но това ще стане едва след специално разпореждане на правителството. А засега всички безименни войнишки и офицерски трупове ще се съхраняват в „хладилниците“ на тази жп линия.
Промеждутъчните успехи от военната операция са потискащи. За три месеца ожесточени сражения федералните войски успяха да завземат само Наурския, Шчелковския и Недтерекския район, където почти никой не им оказа съпротива, и взеха под относителен контрол развалините на Грозни. Останалата територия на републиката частично (денят е ваш, нощта — наша) или изцяло се контролира от опълченците. Според различни пресмятания загубите на руските войски възлизат на около пет хиляди убити. От мирното население са загинали над двайсет хиляди души. Повече от триста хиляди са бежанците. Шест населени пункта са напълно разрушени, а други осемнайсет — частично. Ако опълченците не прекратят съпротивата си, в най-близките дни ще бъдат подложени на бомбардировки до пълното им разрушаване градовете Аргун, Самашки, Шали.
Още от първите дни на чеченската операция стана ясно, че в руската армия няма нито една напълно боеспособна дивизия (а дори и полк). Никога не е било така — военните окръзи „сформироват от нула“ сборни воински части и ги изпращат да воюват. Даже елитните Кантемировска и Таманска дивизия са набирали офицери от най-различни поделения. По сведения на Генщаба до 60 процента от екипажите на танковете, бойните машини и разчетите са били сформирани по пътя за Моздок или пък непосредствено преди настъплението.
В резултат военната операция в Чечения придоби характера на ирационално насилие. Със своята заповед да се нанасят масирани самолетни и артилерийски удари по Грозни министърът на отбраната Грачов съзнателно принесе в жертва мирното население. А когато активно се включиха и артилерийските системи за залпов огън „Град“ и „Ураган“, стана ясно, че убитите сред мирното население ще се пресмятат с хиляди.
На руските военновъздушни сили за първи път в историята на тяхното съществуване им беше натрапена ролята на наказателни войски. Масираните бомбардировки над населените пунктове с използването на пластични, иглени и вакуумни бомби е забранено даже в междудържавните войни.
От собствения му апартамент в Грозни е измъкнат и докаран в Моздок генералният директор на обединението „Ингушводострой“ Амирханов. Държали го в неотопляван вагон — с белезници и без храна. Биели го с палки и юмруци, ритали го, прищипвали пресните му рани — искали да признае, че е привърженик на Дудаев.
Пребити и ограбени от омоновци в станица Асиновская са един сътрудник на МВД на Ингушетия и началникът на окръжната ФСК в Сунженски район Чорбижиев. Други двама непознати омоновци отвели заедно с Точиев на полето и ги разстреляли.
Край село Самашки бил арестуван зам.-прокурорът на Сунженския район Хидаев, който пътувал за в къщи. Почти цяло денонощие го държали затворен и окован в белезници в ледения автобус. На същото място е бил арестуван и пътуващият за службата си сътрудник на милицията Джамулаев. Него го откарали в базата си в станица Асиновская, където бил зверски пребит, искали да им посочи мястото на дислокацията на „ингушките щурмоваци“…
По националната телевизия показаха ужасяващи кадри от военнополевата морга, а преди това генерал Грачов се появи по руската телевизия и заразказва (не за първи път) за завършването на „уникалната военна операция“ в Чечения, проведена под неговото ръководство. За нея той говореше така, сякаш я е осъществил успешно. Говореше с такава отблъскващо победоносна усмивка… Като че ли телевизионните зрители не бяха видели резултатите от неговото дело — града-скелет… Оказва се, че сме си имали и такъв персонаж: може да се държи просташки зад гърба на всички и въпреки очевидното, гледайки право напред и без да мига пред камерата, може да нарече провала успех…
Вече съобщиха за заповедта на ръководството на ФМС (Федералната миграционна служба) да не дава на бежанците от чеченска националност статута на изселници по принуда…
На 31 януари ръководството на миграционната служба изпратила по места телеграма, коригираща предходната. В нея на регионалните поделения на ФМС се предписва да не регистрират като изселници по принуда никого от напусналите Чечения независимо от националността им.
Целта на тези разпореждания на ФМС е ясна: държавата не желае да поема отговорност за по-нататъшната съдба на хиляди бездомни и безработни хора. Властта се стреми да внуши на обществеността, че ставащото в Чечения е нещо като земетресение — стихийно бедствие, за чиито последици никой не носи вина.
Както стана известно на нашия комитет, в лагерите за временно пребиваване сътрудници на ФСК провеждат с руските бежанци „беседи“ (които понякога съвсем не са доброволни), като им предлагат да се подписват под предварително подготвени изложения, че не били избягали от бомбите на руската авиация, а от режима на Дудаев.
Тази политика по отношение на останалите без подслон хора официално се обяснява с това, че на тях ще им бъде предоставена възможност да се завърнат в Грозни. Обаче повечето бежанци и особено руските не желаят, пък и не могат да се върнат в Чечения. А лицата от руска националност, напуснали републиката, са над двеста хиляди души…
От средата на януари 1995 година чеченският ръководител Джохар Дудаев е обявен за издирване от криминалната милиция в цяла Русия. В съответствие с традиционната практика така се постъпва спрямо всеки опасен криминален престъпник, намиращ се в неизвестност. Неговата снимка и описание на отличителните му белези се поставят на всяко табло с надпис „Издирва се от милицията“, а на органите на МВД се дават съответните ориентири.
В случая с Джохар Дудаев тази система, изглежда, ще действа особено ефективно. Всички федерални сили, струпани в републиката, са вдигнати на крак за залавянето му. Достатъчно е да се пусне слухът, че Дудаев може би се намира еди-къде си, и армията и вътрешните войски незабавно се отправят натам, въоръжени до зъби.
А сътрудниците на контраразузнаването започват загадъчно да подмигват и цъкат с език, намеквайки, че дните на чеченския лидер са преброени, че той вече бил обкръжен и придвижването му се контролира, че до залавянето му останали едва ли не само няколко часа. Представителят на Федералната служба за контраразузнаване генерал Михайлов дори подхвърли, че благодарение на съвместните усилия на армията, милицията и ФСК чеченският лидер сега бил притиснат в район, където ще може да бъде заловен бързо и ефективно. Обаче през изтеклия месец от обявяването му за общоруско издирване властите успяха да хванат само неговия по-голям брат, 70-годишния Бекмурза, арестуван в Грозни, където работел като шофьор на автобус.
Но най-любопитното в цялата история е, че местонахождението на Дудаев си остава проблем, кой знае защо, само на федералните власти.
На 2 февруари с Дудаев в Чечения лично се е срещнал Константин Боровой, който без особени трудности се е договорил за тази среща с представители на чеченския лидер в Москва. Излиза, че Дудаев осъществява добра връзка не само със своите формирования в републиката, но и със самата столица, с която дори армията и спецслужбите могат да установят пряк контакт единствено чрез специалната си радиовръзка в Грозни.
На всичко отгоре чеченският лидер периодично дава интервюта пред журналисти от различни издания. Тези дни в предаването на телевизионния журналист Любимов обявеният за общодържавно издирване Дудаев в продължение на едва ли не цял час (?) чрез пряка радиовръзка отговаряше по ефира на въпросите на студенти и преподаватели от Харвардския университет. За какво тогава става дума? Как да се оцени ефективността и професионализмът на родните силови структури?
Вариантите са два: или, въпреки официалните изявления, федералните власти не желаят да издирват Дудаев, или те просто са некадърни за тази работа. Дори да допуснем, че на ФСК, МВД и МО не им стигат хората и агентурата, те все пак поне с някаква техника би трябвало да разполагат.
За своите телефонни разговори и изявления за чужбина Джохар Мусаевич не се ползва от републикански спътници, нито пък праща пощенски гълъби до водачите на въоръжените формации.
„- А защо не се опитате да откриете президента на Чечения с помощта на пеленгатори или да изясните какви спътникови канали използва той? — попитали ръководителя на Центъра за връзки с обществеността при ФСК генерал Александър Михайлов.
— Това никак не е лесно — отвърнал генералът.“
ДЖОХАР ДУДАЕВ: „ЧЕЧЕНСКАТА ВОЙНА ЧУКА НА ВАШИТЕ ВРАТИ!“
Онова, което не се удаде нито на военното разузнаване, нито на ФСК, нито на МВД, успя да постигне нашият кореспондент. Той не само намери Джохар Дудаев, но и взе от него интервю.
„Не съм допускал, че военните са способни на такава жестокост към населението. От политиците може да се очаква всякакво коварство — през тези четири години те се научиха на това. Но в съветската армия винаги са имали точна представа за чест, съвест, за защита на населението, за отечеството. Днес нещата са съвсем различни. Убийството минава за героизъм, мародерството — за доблест. И за това се раздават ордени! Вчера видях в болницата едно малко момиче. Взрив от бомба е откъснал краката му, а майката и по-голямата сестра били убити. Каква бойна задача е изпълнявал този летец, когато е пускал бомби върху мирното население на Ведено? Е, да се избиват чеченци е разбираемо някак си. Но избиват и руснаци… Разрушават джамии. В пленените офицери намираме карти, на които джамиите са отбелязани с кръстчета. Но бият и по църквите, в които се укриват от обстрел руски старци. Това, което армията върши в Чечения, не е война, а народоубийство… Сега главното е да пренесем войната на територията на противника. Движението в тази насока вече се разгръща стихийно. От само себе си никнат отряди-камикадзе. От такива, които са готови да се пожертват, за да отмъстят за убитите от бомбардировките техни деца и родители. Ние знаем конкретните виновници за гибелта на хилядите мирни чеченци…
Не знам какво е намислила Русия, но знам, че в нейните планове влиза пълното изтребление на чеченския народ. Това е държавна програма. Вие, руснаците, сте болни от русизъм. Това е по-страшно от фашизма. Само времето може да ви излекува…
В Чечения се води война. Но войната има свои правила и закони. А вие не ги усвоихте и горчиво ще сърбате надробеното с агресията си в Чечения и Абхазия, в Грузия и Нагорни Карабах, в Азербайджан, Молдова, Прибалтика и Таджикистан, където всичко заляхте с кръв! Цял свят видя, че Русия и руснаците са опасни. Руснаците не са способни да управляват страната без тоталитарни режими. Щикове, смърт, кървища и страх — това ни носи Русия.“
74-годишната Евгения Фьодоровна и мъжът и, 83-годишният Александър Георгиевич, са избягали от Грозни в края на януари. Дотогава съпрузите цял месец са изкарали в мазето, криейки се от руските бомби и снаряди. Когато дойдоха войниците и ние се измъкнахме от мазето, те бяха много учудени: „Казваха ни, че в града не е останал нито един руснак!“ А всъщност беше обратното: „още с първите бомбардировки чеченците се отправиха при свои роднини по селата, докато ние нямаше къде да идем. В града останаха руснаците и чеченските бойци. Жал ни беше за влезлите в града войници. Та те изглеждаха съвсем деца — чак по-късно се появиха тези яки и вечно пияни наемници. Войничетата бяха лошо облечени и страшно изгладнели. Дъщеря ми накладе на двора огън и им приготви палачинки, на които те се нахвърлиха като зверчета“ — разказва Евгения Фьодоровна.
Понякога Евгения Фьодоровна ходи на църква. Православният храм „Свети Архангел Михаил“ е единствен за целия град. Впрочем самата църква вече я няма. Останал е само скелетът и. На 7 януари под ураганен огън тук празнували Рождество Христово. Сред местните руснаци се разпространило поверието, че църквата е под „заклинание“ и „християнски снаряди“ не могат да я улучат. Затова, когато навън ставало много опасно, хората се укривали в храма. Уви, в края на януари ураганният огън отнесъл църковната камбанария. Настоятелят на храма отец Анатолий неведнъж се промъквал, без да се бои от куршумите и снарядите, при обкръжените руски войници, уговаряйки ги да прекратят безсмисленото кръвопролитие. Чеченците му дали дума, че ще пуснат войниците да вървят при майките си.
„Вярващият човек никога не би докарал хората до такъв ужас — казва отец Анатолий. — При Дудаев животът на руснаците не беше лек. Но и сега, разбира се, не сме по-добре. Насилието и кръвта на невинните хора не могат да породят нещо добро. Много ми е жал за нашите руски старици, като виждам как тези преживели ужасите на войната и по чудо оцелели бабички стоят по кръстовищата и просят милостиня, за да си купят хляб. И ми става страшно.“
Истинските мащаби на трагедията, разиграла се в чеченското село Самашки, най-вероятно ще се очертаят след време. Но и сега е ясно, че Самашки може да бъде поставено в скръбната редица до Лидице, Катин и Сонгби…
Още от самото начало на войната в Чечения Самашки беше кост в гърлото на руското командване. Селото е разположено на десетина километра от условната чечено-ингушка граница и през него минава шосето Ростов — Баку и жп линия.
Но победното шествие на федералните войски, което току-що е започнало, спира: жителите на Самашки категорично отказват да пропуснат през него танковите колони. Тогава войските, идещи от север, преминават от двете му страни и по този начин селото се оказва в полублокада — свободен остава само пътят на юг, към районния център Ачхой-Мартан.
През цялата зима на руското командване хич не му е до Самашки, понеже е ангажирано с тежките боеве за Грозни… Но към 6 април обстановката около селото се изостря до краен предел. Откъм южната му страна се намира групировката на Шамил Басаев, а федералното командване прехвърля тук сборен отряд на ОМОН и Вътрешни войски с около 100 оръдия. И поставя ултиматум, съгласно който всички чеченски бойци трябва да напуснат селото, а жителите му — да предадат 264 автомата, 3 картечници и 2 БТР-а.
Съветът на старейшините решава да изпълни тези условия и не допуска Басаев в селото, а около 70 опълченци се изтеглят в посока към Сунженския хребет. През този ден в Самашки останали само четирима въоръжени мъже. Срокът на ултиматума изтичал в 9,00 часа сутринта на 7 април. Но още през нощта на 6 срещу 7 април по беззащитното село е открита оръдейна стрелба, а в 5,00 часа сутринта върху него връхлита и авиацията. Сред местните жители настъпва паника. Сутринта на 7 април около 300 души напускат селото. В 10,00 преговорите са възобновени, но без резултат, понеже селяните не са успели да предадат исканото от тях количество оръжие, тъй като го нямат. В 14,00 часа командващият групировката „Запад“ генерал Литяков повтаря ултиматума, а привечер руските войски нахлуват в селото.
„Чистката“ продължила четири дни и през това време в селото не са били допуснати нито представители на печата, нито на Червения кръст. Онова, което през тези дни се е вършило в Самашки, има само едно-единствено определение — геноцид. Само на 8 април загиват стотина чеченци. Безчинствата започват още с влизането на войските в селото. Разправата с невинните хора е бърза и страшна. Във всяка „съмнителна“ къща първо се хвърлят гранати, а после я „обработват“ с огнехвъргачки „Шмел“. Пред очите на местната жителка Янист Бисултанова застрелват дядо и, докато той моли за пощада и сочи своите ордени. Убиват и 90-годишния тъст на Руслан В., който навремето е участвал в освобождението на Букурещ и София… По време на „чистката“ около 40 селяни избягали в гората и се опитали там да се укрият. Но артилерията започва да бие по гората и почти всички загиват…
Според данните само за 16 април на селското гробище са изкопани 211 пресни гроба и с всеки изминал ден броят им нараства. Но мнозина от убитите са погребани на други места… Вестта за трагедията на Самашки се разнесла из цяла Чечения и Ингушетия. „Усмиряването“ на Самашки се използва от дудаевците за разпалване на анти руски настроения. Неотдавна чеченският президент е изразил увереност по нелегалната телевизия, че чеченците ще запомнят поуката от Самашки. Можем да не се съмняваме, че така и ще бъде.
Аминат Гунашева (жителка на Самашки): „На 17 май, когато протестирахме пред сградата на Държавната дума, изведнъж от входа и излезе Станислав Говорухин, позна ни и побърза да се скрие. Изплаши се. Защото когато беше дошъл в Самашки той видя и нашите общи гробове, и изгорените ни домове. Хората тогава се приближаваха до него и му показваха останки от своите близки — кой пепел, кой кости… Федералните войски обградиха Самашки още през януари тази година. И през всичките тези месеци ние от ден на ден очаквахме началото на щурма им…
Сутринта на 7 април руските командири казаха, че ако до шестнайсет часа не им предадем 286 автомата, селото ще бъде щурмувано. Нямаше откъде да намерим това оръжие, защото в същия ден всички бойци бяха напуснали Самашки. Убедиха ги старците. Командирите били твърдо обещали, че войските няма да влязат в селото, ако въоръжените му защитници се оттеглят от него… На общо събрание хората решиха да изколят добитъка, да продадат месото и с получените пари да купят автомати от руски военни. Знаете ли чеченците откъде се снабдяват с оръжие, въпреки пълната блокада по земя и по въздух? Ние го купуваме от руските интенданти — срещу храна за винаги гладните войници на срочна служба. Една бойна граната можеш да получиш срещу самун хляб. Но в този ден положението беше безизходно. Нямаше как за такъв кратък срок да си доставим исканото от нас оръжие. Помолихме за една седмица отсрочка. Но очевидно ултиматумът е бил само предлог, защото те не изчакаха да изтекат дори и определените от самите тях шестнайсет часа. Всичко започна с два часа по-рано…
… Бяхме в очакване на своята участ. Не можехме да избягаме — страхувахме се, че ще изтече кръвта на чичо ми, който бе ранен по-преди. И ето че чуваме как отварят портата, как в двора влиза БТР, как хвърлят граната в празното мазе. Нахлуха в стаята. Бяха 18 — 20 души. Изглеждаха трезви, само очите им бяха някак оцъклени. Видяха чичо ми: «Кога е ранен? Къде е автоматът? Къде са другите?» Райса се хвърли към тях: «Не го убивайте, няма чужди хора в къщи и автомати няма, а татко е тежко ранен. Вие нямате ли също бащи?» «Ние имаме заповед да убиваме всички от 14 до 65 години» — разкрещяха се те и започнаха да преобръщат с краката си съдовете с вода. А ние вече знаехме какво означава това: сега непременно ще палят, а водата я изляха, за да няма с какво да гасим. Омоновци излязоха от стаята. И хвърлиха през вратата граната. Райса беше ранена. Тя стенеше. Аз чувах как някой пита: «Какво?» Наблизо отвърнаха: «Жената е още жива». Това — за Райса. Подир тези думи се чуха два изстрела от огнехвъргачка. Не знам защо, но така и не можах да закрия очи. Знаех, че ще ме убият, и исках само едно — да умра веднага, без болка. Но те си отидоха. Огледах се наоколо — Райса е мъртва, чичо също, а Ася е жива. Лежахме с нея и се страхувахме да помръднем. Гореше дървената решетка на кухнята, горяха завесите, линолеумът, пластмасовите кофи. Ние двете останахме живи, защото ни бяха сметнали за мъртви…
Отидох в училището. Там жени сваляха от примките няколко обесени момчета. На вид от 1 — 3 клас. Ужасени деца побегнали от сградата. Заловили ги и ги удушили с жица. Очите им — излезли от орбитите, лицата — подпухнали и станали неузнаваеми. До тях имаше купчина изгорели кости — останки на още около 30 ученици. По думите на очевидци те също са били обесени, а после ги изгорили с огнехвъргачка. На стената с нещо червеникаво бе надраскано: «Музеен експонат — това е бъдещето на Чечения.» И още: «Руската мечка се пробуди.» Вече не можех да издържа. Върнах се у дома. От къщата бяха останали само стените. Всичко друго бе изгоряло. Двете с Ася насъбрахме в една мушама и парче вестник пепелта и костите на чичо Насрейдин и Райса. Чичо ми беше на 47 години, а Раиса през юли щеше да навърши 23.
Пристигнахме в Москва не само за да ви разкажем за болката на нашия народ — ние преди всичко искаме да ви припомним за вашите убити войници. За нас е диващина, като гледаме как откарват на вертолети телата им над планините и там ги хвърлят на дивите зверове, как труповете им се разлагат в басейна с отровни отпадни води на химкомбината (между Грозни и Първи млекозавод) или ги изхвърлят в силозните ями.
… По време на протеста ни пред сградата на Думата отнякъде се появи възрастна, прилично облечена дама. Тя ни се присмиваше, плезеше се, гримасничеше. Към нея се присъединиха и неколцина мъже. Дъвчеха дъвки и плюеха срещу нас…
Искам всички да знаят: да, непоносимо тежко ни е заради нашите загинали, но ни е мъчно и за Русия. Какво ще стане, когато убийците, насилниците и наркоманите, безчинстващи днес на наша земя, утре се завърнат тук, в родината си? Изобщо не разбирам как можете да живеете, след като знаете, че сега вашите военни с огнехвъргачките си живи изгарят нашите деца? Пред очите на родителите прегазват детето с БТР и крещят на майката: «Гледай, к…, не извръщай глава!» Как подир всичко това вие ще гледате в очите своите майки, жени и деца?“
„Това стана на 31 януари — разказва прапоршчик Едуард Шахбазов. — Бяхме в засада, когато видях, че към нас тича нисък на ръст чеченец. Освободих предпазителя на автомата и се прицелих. Но като се вгледах, видях, че това всъщност е малко момче, и неволно отместих автомата. А на него му оставаха само петнадесетина метра до нашата бронемашина, когато се раздаде викът «Аллах акбар!» и последва страшен взрив. Момчето беше разкъсано на парчета, трима от войниците ми бяха ранени, бронемашината бе извадена от строя. Мен взривната вълна ме повали на земята. Изправяйки се на крака, изведнъж видях, че към нашата бойна машина тичат устремени още няколко десетки малчугани — живи снаряди…“
„Руските летци нагледно показаха своето умение да нанасят точкови удари. Вчера при бомбардировката на планинското село Ведено с прякото попадение на авиобомба бе разрушен домът на командващия Южния фронт на дудаевските незаконни формации Шамил Басаев.“
(Съобщение, предадено от всички средства за масово осведомяване на 1 юни 1995 година. В него обаче не се казва, че в разрушения с „точково“ попадение дом са загинали 11 роднини на Шамил Басаев.)
