Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.08.2012 14:25 - Чия работа е българската история?
Автор: istoriata Категория: История   
Прочетен: 1976 Коментари: 1 Гласове:
2

Последна промяна: 25.08.2012 14:27

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image

Чия работа е българската история?

 В далечната 1977 година, в едно родопско село – Сърница, седяхме със 109-годишния Мустафа ага на стълбите пред дома му. И дори не съзнавах какво ми се случва. На мен, начинаещия журналист.  А имах среща с Историята. Очи в очи.

Седмица по-късно се върнах в Сърница. Вече с цял екип колеги от Пловдивския телевизионен център. За зла участ, Мустафа ага береше душа. Беше го повалила обикновена, но фатална за възрастта му настинка. Естествено, камерата остана отвън на двора. По-късно Пловдивската телевизия излъчи документалния филм „Моите води”, на когото сценарист бе моят приятел Иван Есенски. Но Мустафа ага го нямаше сред старците на селото, които разказваха истории от миналото, кои от кои по-интересни.

Но защо ви разказвам всичко това? Преди всичко, заради една поучителна история, която успях да запиша на касетофона си, преди старецът да отпътува за отвъдното. От нея ставаше ясно, че Батак е бил нападнат не от турци, а от помаци. Също така, че след Освобождението, когато Мустафа ага е бил 9-10-годишен*, батачани, с помощта на македонски харамии бастисали на свой ред Сърница (тогава Бабек) и околните села. Някои от батачани са се завърнали с местни момичета. И дори се оженили за тях. И след време съвсем случайно Мустафа ага и баща му, пазарувайки в Батак, се срещнали с една от тях – с бабечанската фамилия Парутеви.

Но има една дори още по-съществена причина, за която най-вече ми е думата. Ние – българите, обичаме Родината, тачим историята и героите, без които не можем. Не винаги обаче Родина и история за тъждествени. Не заради някаква заблуда на днешното или вчерашното поколение. А защото тя, историята, само до преди двайсетина години бе работа не на историците, а на Българската комунистическа партия.

Най-важните събития и факти в нея се интерпретираха и одобряваха не в научните, а в партийните кабинети. Там се решаваше кой български цар е велик и кой не толкова. Там се роди версията за първото в света антифеодално въстание на Ивайло. За една нощ там, в кабинетите, можеха да бастисат народния поет Иван Вазов, на следващата пък да изтикат княз Александър Батенберг в трета глуха, на по-следващата да измислят мощното, почти югославско българско партизанско движение. Пак в същите кабинети, някъде съвсем накрая на дългата нощ, дори се роди историческата теория, че българските турци не са нищо друго, освен помохамеданчени българи и по тази причина трябва да се завърнат в лоното на народността. А да отварям ли дума за българо-руските и българо-съветските отношения? И за това що сладък сироп се изля върху тях във времето, когато по магазините захарта бе дефицит?

Ето защо, когато днес текат споровете за историята, когато младите слагат на фланелките си лика на Ботев, когато образователният министър патетично защитава Апостола на свободата, който, между нас казано, няма нужда от това, трябва да мислим с главите, а не с краката си. И знаете ли защо? Защото един ден вашето дете ще тръгне на училище, ще му кажат за тежкото турско робство и за злините, на които е бил подложен народът през всичките тези пет века. Но детето ви непременно ще си зададе въпроса, който и аз си зададох преди много години: а какви са тези китни подбалкански градове? Градове, в които са процъфтявали занаятите и са вървели гайтани за целия пазар на империята. Че дори и на запад. Каква е тази фабрика в Сливен, която е обличала и обувала цялата турска армия? Защо в Панагюрище турчин не е смеел да влезе на кон? Защо имаме толкова издигнати българи край Високата порта, като например рода Богориди? Защо в Цариград живеят 50 000 българи и излизат сума ти вестници? Много, много такива въпроси може да си зададе вашето дете. Но не мислите, че отговори на тях няма. Има. Дори в нашата история, и в нашата историография. Дадоха ги хора като покойният проф. Тончо Жечев в прекрасната си книга „Българският Великден или страстите български”. Даде ги Вера Мутафчиев и в романите, и в документалистиката си. И дори не само те. Върнете се назад, още по времето на Захарий Стоянов. Отворете биографиите му на Ботев и Левски. И четете. И не се притеснявайте, че ще падне ореолът над главите на двамата титани на българските освободителни борба. Напротив, тъкмо защото ще ги видите с човешките им слабости, ще разберете по-добре тяхното величие.

Слава Богу, дебатът върху българската история припламна отново. И дано този път да завърши бързо. Има какво да си говорим. И да ви кажа под секрет, това е преди всичко наша работа. А не на Министерството на образованието. Още по-малко пък на Комисията по дискриминацията.

Пламен Даракчиев

(17.08.2012)




Гласувай:
2



1. анонимен - Кабули
26.08.2012 10:59
Браво Пламене! Едно голямо "Браво!" от мен, защото аз също съм н тази позиция и ми е чудно защо толкова много нашите патриотарски историци искат да сме били непременно роби.

цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: istoriata
Категория: История
Прочетен: 395439
Постинги: 71
Коментари: 145
Гласове: 95
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031